Познат рингтон отново зазвучава от телефона. Познат, но забравен. Празната стая ехти от мелодията и вибрацията на телефона ми, но аз така и не намирам сили да натисна зелената слушалка. Вместо това червената изпъква пред погледа ми. Не натискам и нея, не изглежда правилно да затворя на някогашен приятел, въпреки че точно това ми се искаше да направя.
За секунда през мен премина прорез. На болка, на тъга? Не, по-скоро непукизъм. Но не към преди. Не към онези дни, в които още бяхме деца и пазехме невинността на усмивката и бурния смях на всички глупости, които вършехме. Не към някогашното ни Аз и към всичко онова, което днес ти наричаш "прекрасен спомен". Това е прекалено много, за да го забравя, намразя или остана безразлична към него, но просто се научих да живея без него. Защото то е вече минало.
Изпълних се с непукизъм към сега, сегашните обстоятелства, може би дори към теб. Не си това, което беше, или поне това, което мислех, че си. Онези слънчеви дни, които много напомнят на днешния, вече ги няма. Тогавашните деца ги няма, изчезнаха с усмивките и със сърцата си. Останахме само ние и това място, което завинаги ще остане в моите спомени като мястото, което някога съм обичала. Не което обичам сега. И предполагам винаги съм знаела и от години съм подозирала всичко и действията ми не са били нищо повече от отричане на истината. Но и знам, че е трябвало да стане така, знам, че е трябвало да продължа да опитвам, за да съм сигурна накрая, че няма за какво да съжалявам. За да не изпитвам болка...само разочарование.
Затова ти вдигам. За да разбера, че и в твоят глас вече има скрит непукизъм във вежливо зададени въпроси. За което не те обвинявам, нито оправдавам. Затова и казвам: "Съжалявам за сега, приятелю. Знам, че ще намериш как да ме опровергаеш, ако пожелаеш. Просто вече не е преди, а в сега няма какво да се промени!"
За секунда през мен премина прорез. На болка, на тъга? Не, по-скоро непукизъм. Но не към преди. Не към онези дни, в които още бяхме деца и пазехме невинността на усмивката и бурния смях на всички глупости, които вършехме. Не към някогашното ни Аз и към всичко онова, което днес ти наричаш "прекрасен спомен". Това е прекалено много, за да го забравя, намразя или остана безразлична към него, но просто се научих да живея без него. Защото то е вече минало.
Изпълних се с непукизъм към сега, сегашните обстоятелства, може би дори към теб. Не си това, което беше, или поне това, което мислех, че си. Онези слънчеви дни, които много напомнят на днешния, вече ги няма. Тогавашните деца ги няма, изчезнаха с усмивките и със сърцата си. Останахме само ние и това място, което завинаги ще остане в моите спомени като мястото, което някога съм обичала. Не което обичам сега. И предполагам винаги съм знаела и от години съм подозирала всичко и действията ми не са били нищо повече от отричане на истината. Но и знам, че е трябвало да стане така, знам, че е трябвало да продължа да опитвам, за да съм сигурна накрая, че няма за какво да съжалявам. За да не изпитвам болка...само разочарование.
Затова ти вдигам. За да разбера, че и в твоят глас вече има скрит непукизъм във вежливо зададени въпроси. За което не те обвинявам, нито оправдавам. Затова и казвам: "Съжалявам за сега, приятелю. Знам, че ще намериш как да ме опровергаеш, ако пожелаеш. Просто вече не е преди, а в сега няма какво да се промени!"
