Когато за сетен път погледнах назад, нещо се бе променило... Какво бе то? Какъв бе този шум, заливащ пространството? Как бях паднала на земята?
В един миг всичко може да се промени... Сивото ежедневие да се превърне в черно. Трудното да изгуби смисъл. Нищо да няма значение. Да искаш да спрат да говорят, да те зяпат и сочат, да си шушукат и обсъждат... Да искаш да избягаш от кошмарната реалност, която все още не можеш да приемеш. Навярно никога няма да успееш да го сториш. Навярно човекът никога няма да е свободен както птиците. Навярно нещата губят значението си в мига, в който им обърнеш внимание. Аз не знам... И навярно няма да узная...
В един миг всичко може да се промени... Ритайки стените, секундата ти се струва безкрайно дълга, а болката - успокояващ гъдел. Удряйки невидимото във въздуха, не крещиш. Само замахваш с надеждата да уцелиш това, което още не можеш да съзреш. Една борба, която трябва да спечелиш. Безсмислена борба, която водиш сам със себе си. Та нима съмнението ти спечели червена точка? Или по-скоро червен картон?
В един миг всичко може да се промени... Но това не значи, че когато нещо ти хареса, трябва да пропуснеш всеки миг. Не... Преминаваш през всички тези силно значими мигове, търсейки ангели сред многото дяволи. Търсейки истината в море от лъжи. Има ли, няма ли такава е трудно да се каже. Поне не в този миг, който промени всичко.
В един миг всичко може да се промени... И когато в този миг аз се обърнах назад, нищо не беше същото? Беше шумно, макар да нямаше никой, а аз бях на земята... В следващия миг бях изправена, обградена от хора, но прекалено изолирана, за да сдържам сълзите си. Ръцете не ме боляха от ударите, само сърцето болеше от онази, новата рана. Но кръв от него няма да закапе. Кръв от моето сърце никога не ще закапе... Миговете може би променят всичко, но не и това, което сами скриха в себе си.
В един миг всичко може да се промени... Сивото ежедневие да се превърне в черно. Трудното да изгуби смисъл. Нищо да няма значение. Да искаш да спрат да говорят, да те зяпат и сочат, да си шушукат и обсъждат... Да искаш да избягаш от кошмарната реалност, която все още не можеш да приемеш. Навярно никога няма да успееш да го сториш. Навярно човекът никога няма да е свободен както птиците. Навярно нещата губят значението си в мига, в който им обърнеш внимание. Аз не знам... И навярно няма да узная...
В един миг всичко може да се промени... Ритайки стените, секундата ти се струва безкрайно дълга, а болката - успокояващ гъдел. Удряйки невидимото във въздуха, не крещиш. Само замахваш с надеждата да уцелиш това, което още не можеш да съзреш. Една борба, която трябва да спечелиш. Безсмислена борба, която водиш сам със себе си. Та нима съмнението ти спечели червена точка? Или по-скоро червен картон?
В един миг всичко може да се промени... Но това не значи, че когато нещо ти хареса, трябва да пропуснеш всеки миг. Не... Преминаваш през всички тези силно значими мигове, търсейки ангели сред многото дяволи. Търсейки истината в море от лъжи. Има ли, няма ли такава е трудно да се каже. Поне не в този миг, който промени всичко.
В един миг всичко може да се промени... И когато в този миг аз се обърнах назад, нищо не беше същото? Беше шумно, макар да нямаше никой, а аз бях на земята... В следващия миг бях изправена, обградена от хора, но прекалено изолирана, за да сдържам сълзите си. Ръцете не ме боляха от ударите, само сърцето болеше от онази, новата рана. Но кръв от него няма да закапе. Кръв от моето сърце никога не ще закапе... Миговете може би променят всичко, но не и това, което сами скриха в себе си.
