Ако все още вярвам... Може би това е отговорът. Вяра. Надежда. Неспирно даване на най-доброто от себе си на хората, които обичаме най-много. Дори когато не ни отвръщат със същото. Може ли това да ни предпази от болката?
Наистина би ми се искало да вярвам, че може. Искам да вярвам, че някъде там в далечното или недалечно бъдеще всички нас ни очаква един прекрасен момент, в който ще можем без усилие да кажем, че сме щастливи. Че сме постигнали, каквото искаме. Че сбъднатите ни мечти са се оказали точно това, от което имаме нужда, и нищо по-малко. Че хората, в които сме се превърнали, са тези, които сме искали да бъдем, и че те са по-добри от старата ни версия. Че всичко, което се случва сега, има значение и ще доведе до този повратен момент, когато животът ще стане по-лек. Но не мога да бъда сигурна в това.
Лично съм се уверявала, че понякога фалшивите успокоения на хората се сбъдват. Че невероятното се случва, когато най-малко го очакваш, и, естествено, променя всичко. Уверявала съм се, че винаги, ама абсолютно винаги, може да стане по-лошо. И по-лошо от по-лошото. Уверявала съм се и че не всяко желание има желаната стойност - понякога е по-добре мечтата да си остане несбъдната. Но все още ми се иска да се уверя, че не перфектното, а красивото съществува. То е много по-ценно и стойностно. И тръпката от него никога не се губи, никога не изчезва. Затова ми се иска и да вярвам, че любовта все още е "две души, посрещащи всичко заедно - и зло, и добро", а не "той се интересува от физическите отношения, а тя - от материалното". Макар че с всеки изминал ден се разубеждавам все повече..
Човек е най-големият си враг. Няма кой да ни навреди повече, отколкото сами си вредим. Независимо дали е от страх, глупост или прекалена заслепеност. Неслучайно всеки от нас се чувства зле за своите собствени деяния, а не за постъпките на околните спрямо него. И все пак ми се иска да вярвам, че някога ще настъпи този момент, в който всеки ще вярва в себе си, и това ще му дава сила да избира винаги вярната посока. Искам да вярвам, че някой ден всеки ще има истински принципи, които да следва и спазва, които да са стойностни. Искам да вярвам, че някой ден всички ще спрем да се съдим за това какви сме и ще се възприемем заедно с всичките ни недостатъци и недодяланости. Искам да вярвам, че има полза да вярвам във всичко това. И пак някак изглеждам наивна..
"Ще дойде един такъв момент.. Даже, когато се случва, няма да разбереш.. Няма да усетиш нищо в самия момент, в смисъл, няма да го познаеш.. И просто след това ще се разбере.. Че това е моментът, който си чакала цял живот!" Ще стане ли наистина така?
Наистина би ми се искало да вярвам, че може. Искам да вярвам, че някъде там в далечното или недалечно бъдеще всички нас ни очаква един прекрасен момент, в който ще можем без усилие да кажем, че сме щастливи. Че сме постигнали, каквото искаме. Че сбъднатите ни мечти са се оказали точно това, от което имаме нужда, и нищо по-малко. Че хората, в които сме се превърнали, са тези, които сме искали да бъдем, и че те са по-добри от старата ни версия. Че всичко, което се случва сега, има значение и ще доведе до този повратен момент, когато животът ще стане по-лек. Но не мога да бъда сигурна в това.
Лично съм се уверявала, че понякога фалшивите успокоения на хората се сбъдват. Че невероятното се случва, когато най-малко го очакваш, и, естествено, променя всичко. Уверявала съм се, че винаги, ама абсолютно винаги, може да стане по-лошо. И по-лошо от по-лошото. Уверявала съм се и че не всяко желание има желаната стойност - понякога е по-добре мечтата да си остане несбъдната. Но все още ми се иска да се уверя, че не перфектното, а красивото съществува. То е много по-ценно и стойностно. И тръпката от него никога не се губи, никога не изчезва. Затова ми се иска и да вярвам, че любовта все още е "две души, посрещащи всичко заедно - и зло, и добро", а не "той се интересува от физическите отношения, а тя - от материалното". Макар че с всеки изминал ден се разубеждавам все повече..
Човек е най-големият си враг. Няма кой да ни навреди повече, отколкото сами си вредим. Независимо дали е от страх, глупост или прекалена заслепеност. Неслучайно всеки от нас се чувства зле за своите собствени деяния, а не за постъпките на околните спрямо него. И все пак ми се иска да вярвам, че някога ще настъпи този момент, в който всеки ще вярва в себе си, и това ще му дава сила да избира винаги вярната посока. Искам да вярвам, че някой ден всеки ще има истински принципи, които да следва и спазва, които да са стойностни. Искам да вярвам, че някой ден всички ще спрем да се съдим за това какви сме и ще се възприемем заедно с всичките ни недостатъци и недодяланости. Искам да вярвам, че има полза да вярвам във всичко това. И пак някак изглеждам наивна..
"Ще дойде един такъв момент.. Даже, когато се случва, няма да разбереш.. Няма да усетиш нищо в самия момент, в смисъл, няма да го познаеш.. И просто след това ще се разбере.. Че това е моментът, който си чакала цял живот!" Ще стане ли наистина така?
