Най-трудно е чакането... Очакването на онзи момент, в който всичко ще бъде различно. В който няма да ни притесняват екзистенциалните въпроси, няма да стоим на тръни заради поредния дребен детайл, чието объркване няма да доведе до катастрофални последици, няма да се тормозим със загубите, които сме преживели... Най-непосилно е това чакане - докато надеждата, че някога ще можем да кажем съвсем искрено "Щастлив(а) съм!", малко по малко умира, стигаме до извода, че това няма да се случи. Не тук, не сега, не на нас.

И заставаш лице в лице със страховете си, нахъсан от болка да ги победиш. Изпадаш в ярост, в желание да докажеш, че макар и нищо никога да не е перфектно и да не тече по мед и масло, все още можеш да постигнеш нещо. Все още можеш да докажеш, че красотата е в детайлите, а отдадеността създава чувство за блаженство, което се надяваш някога да вкусиш. Вече е 3 през нощта, а листът остава да стои празен пред теб... както стои вече повече от година. Сякаш пишеш с химикал с празен пълнител. Такова е бушуващото чувство, след като в продължение на 6 часа се опитваш да измъкнеш поне едно смислено изречение от изтормозеното си сърце. Но не! Думите се изпаряваха бавно, докато ускорявах дъх в ожесточената борба с непрестанно изригващата лава. А вулканът така и не престана да изригва и погребва около себе си едно от най-ценните неща, които някога съм имала.

Също като дърво всред буря се клатиш наляво-надясно, без да можеш да се опреш на нищо. Паднеш ли, повече няма да станеш. Единственото, което остана, е да се втренчиш в сградата отсреща - тя изглежда по-стабилна. Очите й са изключително познати... непонятно защо намираш в тях сила, след като едва днес ги видя за пръв път. След като едва преди минута разбра, че може би се крие нещо много повече зад тези очи, отколкото изглежда на пръв поглед. Може би тези очи са те гледали и преди, а може би не... Не знаеш.

Седя тук и се чудя защо се смея се на плачевното, плача за смешки, изгарям за студеното и всъщност искам точно това, което не ми трябва. Чудя се не трябва ли да ми се смеят "сбърканите" според мен хора - те поне са уверени кои са и явно приемат себе си с отворени обятия, а аз се лутам из един оплетен лабиринт от коридори. Седя и мисля да захвърля ли всичко и просто да се понеса по течението, оставяйки го то да направи избора кое да е мястото, на което ще бъда... или гледайки в тези очи още веднъж да дам най-доброто от себе си... За пореден път едно голямо нищо е отговорът, който получавам.

За един миг в парка всичко може да приключи. Мигът мина и замина, но краят не дойде. Макар и на колене, все още бях там. И с настъпването на зората силата да се изправя бавно проникна в кръвта ми и съживи отдавна скованите жили. Аз все още бях там!