Научих, че времето може да бъде както най-големият ни приятел, така и най-големият ни враг – времето поучава и показва, но късното осъзнаване на нещо може да доведе до необратими последствия.

            Научих, че ще сгреша, ако кажа, че познавам някого – та аз не познавам и себе си! Освен това в много случаи хората прикриват истинската си същност.

            Научих, че независимо от колко време си поне бегло запознат с личността на някого, този някой винаги може да постъпи точно по начина, по който най-малко очакваш – разочароващо или приятно изненадващо.

            Научих, че хората все пак се променят… към лошо. А ако случайно някой се излъже да се промени към добро, бива ранен дълбоко и болезнено.

            Научих, че в много случаи момчетата са по-добри приятели от момичетата. Едно момиче може да ти се усмихва любезно, а зад приветливата й фасада да се крие спотаена злоба, омраза и завист към теб. Може да твърди нещо, само докато има полза ти да си мислиш това. Докато отношението на едно момче към останалите почти винаги си личи.

            Научих, че в най-трудните моменти е не само по-лесно, а и по-правилно да се довериш на не толкова близки приятели, колкото на близките – само добър приятел става качествен предател.

            Научих, че всяко предателство започва с приятелство. Надявам се обаче, че не всяко приятелство завършва с предателство.

            Научих, че понякога, докато осъзнаем какво имаме, вече сме го загубили. Това е като закон на Мърфи май вече…

            Научих, че, когато се притесняваме да не загубим нещо или някого и правим всичко възможно да го задържим, винаги го губим. Не поради друго, а защото най-големите ни грешки са причинени от страха, паниката и най-вече несигурността у нас.

            Научих, че не е хубаво да пропиляваш моментите от живота си, без да вършиш нещо смислено. Както и че „смисленото” , когато си млад, е равно на неразумно и неправилно.

            Научих, че всичко, което знам, е само временно. Утре може би няма да го помня.

            Но научих и че утре ще знам още нещо ново и с малко късмет утре ще направя една грешка по-малко от днес!

Толкова много се лута в един объркан ум, толкова много неизказани мисли. Като праха в тайфуна. Иска ли човекът да крещи? Най-вероятно... Но когато се наложи всъщност да подреди всички тези мисли в изречения, макар и неправилни заради собствените си съмнения, нещо не се получава. Уж словото и речта бяха най-силното ни оръжие, а се оказва, че май най-много вредят.

Казват: "Съжалявам за думите си, но никога за мълчанието си!" Дали?! Може би е точно обратното... Може би ако всеки действаше импулсивно и казваше винаги това, което мисли, нямаше сега да се чудя да вярвам ли, когато някой твърди нещо, или да се съмнявам, защото се опитва нов вид манипулация. Може би точно мълчанието или премълчаването е това, за което трябва да съжаляваме. Пример: не мисля, че думите "Обичам те!" или "Съжалявам!" са навредили някому, по-скоро спестяването им е неприемливо. Не мисля, че несъгласието с нечие мнение е престъпление, по-скоро неизказването му е като ... непукизъм спрямо дадения човек. Не мисля и че дори нещо, казано в израз на гняв, раздразнение или болка, носи толкова вреда, колкото полза - поне после има представа за текущото. Може би това таене на непоказани чувства, това ревностно криене на съмнения направи всички ни прекалено предпазливи и вечно заети с проникване между редовете.

Хората не се променят. Променят само отношението си към останалите. Всеки го прави по една или друга причина - местоживеене, различия в интересите, предателство, намиране на нещо по-добро. В следствие на нека го наречем "инцидент" се променят много неща. Много неща... И жалкото е, че точно тогава настъпва най-дългото и тягостно мълчание. А всичко може да бъде обърнато само с две-три думи, които да засвидетелстват усилията да се преодолее каквото и да било. Но мълчанието, за разлика от чувствата, никога не преминава.

Море от мисли, които пропуснах, забравих или не исках да кажа. Мъча се да го преплувам. С неуспех. Я заради постоянния страх, който може и да се окаже по-упорит от един лъв, я заради мълчанието на света. Море от неизказани думи... Какъв е смисълът тогава Господ да ни даде способността да говорим?