Толкова много се лута в един объркан ум, толкова много неизказани мисли. Като праха в тайфуна. Иска ли човекът да крещи? Най-вероятно... Но когато се наложи всъщност да подреди всички тези мисли в изречения, макар и неправилни заради собствените си съмнения, нещо не се получава. Уж словото и речта бяха най-силното ни оръжие, а се оказва, че май най-много вредят.

Казват: "Съжалявам за думите си, но никога за мълчанието си!" Дали?! Може би е точно обратното... Може би ако всеки действаше импулсивно и казваше винаги това, което мисли, нямаше сега да се чудя да вярвам ли, когато някой твърди нещо, или да се съмнявам, защото се опитва нов вид манипулация. Може би точно мълчанието или премълчаването е това, за което трябва да съжаляваме. Пример: не мисля, че думите "Обичам те!" или "Съжалявам!" са навредили някому, по-скоро спестяването им е неприемливо. Не мисля, че несъгласието с нечие мнение е престъпление, по-скоро неизказването му е като ... непукизъм спрямо дадения човек. Не мисля и че дори нещо, казано в израз на гняв, раздразнение или болка, носи толкова вреда, колкото полза - поне после има представа за текущото. Може би това таене на непоказани чувства, това ревностно криене на съмнения направи всички ни прекалено предпазливи и вечно заети с проникване между редовете.

Хората не се променят. Променят само отношението си към останалите. Всеки го прави по една или друга причина - местоживеене, различия в интересите, предателство, намиране на нещо по-добро. В следствие на нека го наречем "инцидент" се променят много неща. Много неща... И жалкото е, че точно тогава настъпва най-дългото и тягостно мълчание. А всичко може да бъде обърнато само с две-три думи, които да засвидетелстват усилията да се преодолее каквото и да било. Но мълчанието, за разлика от чувствата, никога не преминава.

Море от мисли, които пропуснах, забравих или не исках да кажа. Мъча се да го преплувам. С неуспех. Я заради постоянния страх, който може и да се окаже по-упорит от един лъв, я заради мълчанието на света. Море от неизказани думи... Какъв е смисълът тогава Господ да ни даде способността да говорим?