Има звезда, огряваща всяка нощ. Нощ на открития в до болка познатия свят, на неочакван страх пред очакваното ново, на липса на нужното, когато вече уж е ненужно. Каквато и да е нощ… Колкото и красива да е, колкото и голяма да е бледожълтата луна, изгряла над обграждащите хълмове, тъмнината не е нищо повече от тъмнина. Освен ако разбира се не е споделена с някого... Който да разсее всичко.
А в полунощ, когато обиколката през познатите места не доведе до нищо повече от приятно болезнени спомени, луната и звездата все още стоят там. Непоклатими, като скали, устояващи на бурните морски вълни. И все пак ярки, превземащи окото, шепнещи „Все още сме тук..” Те са били там, в спомена, на фона на бързо избледняващите фигури. Дори сега в себе си пазят отражението на тези лица, изразът на тези очи, които цяла нощ се взираха в тях, които се молеха утрото никога да не настъпи. Сякаш началото на новия ден бе нежелано пред завършека на стария. Сякаш тъмнината бе по-поносима в сравнение с сивотата на деня.
Утрото обаче винаги настъпва. Независимо дали е желано или не. Макар и да носи предизвикателства и болки със себе си, то бива посрещано с необходимата готовност и смелост. Така стана и този път. Тъмнината се разсея, звездата и луната изчезнаха. Накрая не остана никой, който да помогне в нощта, която настъпи с утрото.