В този момент непознати мисли започнаха да се гонят из съзнанието ми като хора, търсещи подслон и защита по време на война. Невъзможно е да намериш покой, когато самият ти не знаеш какъв точно покой търсиш. Фойерверки избухва в главата ми и беше шумно, много шумно, в пълен контраст с тихата, свежа ноемврийска нощ. Звездите винаги изглеждат толкова спокойни... защо човек рядко се извисява до тях? Предпочита да гори в огъня, отколкото да плува в спокойните води на океана. Или пък е точно обратното - предпочита да се бори с високите помитащи го вълни, отколкото да чувства топлината на пламъка. Значи ли това, че всяко хубаво нещо има своята черна страна, както и че във всеки дявол един ангел чака да бъде открит? И какви са тези ангели и дяволи, какви са тези сравнения? Защо си усложнявам и без това сложния живот, вкарвайки уж философски теории, за които се предполага, че ще внесат яснота в размитите очертания на ситуацията, а просто не се спусна по течението? И ето пак! ... В природата на човека е явно... Да се занимава с глупости, когато може да се насочи директно към проблема, като объркания превод по японски например... Или с кой влак да се прибере на следващия ден. И липсата на отговор насажда напрежение у теб и поражда раздори с околните. Защото импулсивното не е присъщо на един възрастен човек със заеми, чиято аларма е нагласена за 5 сутринта. Тази разлика се оказва пагубна понякога... за следващия час, в който и двете страни ще похабят достатъчно нервни клетки, които можеха да си спестят за нещо по-важно. Като как може еди-кой си да бъде еди-какъв си? Да бе..

Ама не издържам вече! Правя си тенджерка спагети и се отдавам на 2 часа OTH терапия - някак проблемите в което и да било шоу  в момента ми изглеждат по-реалистични.. Току виж после мозъкът ми може да ми позволи да подраскам канджита около час или още по-добре - да ги запомня. Мечти, мечти.. Какво лошо? Винаги те ще си останат най-красивата част от нас, която ще бъде пълно описание на онова скрито Аз, което толкова ревностно пазим... и толкова безсмислено съответно, защото то е най-доброто ни Аз. Все пак истината винаги е най-добрият вариант. 

Е не, не мога вече! Стига толкова, че котлонът ще угасне и преди да се усетя, от мен ще останат само парчета плът или кости (представата ми не е ясна отново!) вследствие на експлозията на газова бутилка, причинена по невнимание от изпаткал японист, както ще гласи докладът на дежурния полицай.

Никога не ме забравяй

Когато е студено и мрачно, небето е навъсено и в душата ти вали, знай, че аз ще съм в слънчевите лъчи, които всеки момент ще озарят и най-закътаното местенце и ще разсеят всеки облак. Ще бъда в този дългоочакван приток на светлина, който ще те накара да се усмихнеш отново. Ще бъда в утринното слънце, което измества макар и красивата луна, за да ти донесе още един ден, изпълнен с любов. Ще бъда дори в мъждивата лампа, която вечер ти позволява чрез силата на словото да се пренесеш в нови, непознати и мистериозни вселени или в до болка познати, но все така желани светове. Аз съм в светлината.
Когато си изморен и сякаш вече едвам смогваш, смазан от собствени и чужди товари, ще бъда във водата, стичаща се по изнуреното ти лице, която възвръща свежестта ти. Ще бъда във величието на Ниагара, в красотата на морския залез, за да можеш да черпиш от мен сили. Ще бъда в реката, която те кара да бъдеш отново жив и жизнен като нея. Ще бъда във вълната, която ще те понесе към мечтите, към света, който сам бленуваш. Ще бъда във всяка капка, която утолява жаждата ти. Аз съм във водата.
Когато се задушаваш и единственото ти желание е да дишаш отново, аз ще бъда в първата ти глътка въздух, която те връща към живота. Ще бъда в обнадеждаващия дъх на ранното слънчево утро, ще бъда в приятния аромат на липата през пролетта, ще бъда в навяващия стари спомени въздух на някое съкровено за теб място. Ще бъда в теб до последния ти миг. Аз съм във въздуха.
Когато се чудиш къде да стъпиш, къде да се хванеш, изкачвайки поредния връх, ще бъда във всеки сантиметър , до който се докоснат краката и ръцете ти. Ще бъда в плодородната почва, от която никнат цветя, които да направят живота ти по-красив. Ще бъда в цепнатината, 0т която извира лъкатушещата река, следваща те по пътя ти, за да те защитава с водната си сила. Ще бъда в извисяващите се скали, в близките хълмчета, на които ще се любуваш. Ще бъда във всяка твоя стъпка, за да съм сигурна, че винаги ще си стабилен. Аз съм в земята.
Когато ти е студено и студът превзема не само тялото, но и душата ти, аз ще бъда в пламъка, който ще те сгрее. Ще бъда в буйния огън в камината на зима, който те кара да се чувстваш спокоен и защитен. Ще бъда в играещото пламъче, което танцувайки прогонва тъмнината. Ще бъда силна като пожар, за да можеш винаги да се опираш на мен, но никога няма да те опаря. Аз съм в огъня.
Чувстваш ли ме на лицето си? Усещаш ли ме около теб? Чувстваш ли ме как туптя в гърдите ти? Никога не ме забравяй!

От свинарчето до царя

Ваше Височество,

Искам първо да Ви благодаря, че отделяте от ценното си време, за да прочетете неграмотно написаните редчета, наподобяващи писмо, на едно свинарче. Знам, че сте много зает човек - все пак да кроиш планове как и от кого да откраднеш повече нафта и да управляваш цели два камиона никак не е лесна работа!!! Искрено се възхищавам на уменията и талантите, които притежавате, като например способността да украсявате истината до такава степен, та чак да не е истина, както и на възможността да използвате най-цветущите думи от българския език в специфични изразчета, които аз, простото селянче, класифицирам като нецензурни думи с цел да засегнат по най-долния и подъл начин, който съществува.

Второ, колкото и поласкана да съм от високата длъжност, която ми предлагате, съжалявам да Ви уведомя, че не мога да я приема. Не мога от ниското стъпало, на което се намирам, изведнъж да скоча на върха - все пак скопяването на свине е работа само на висшестоящите. Като Вас например - по мое скромно мнение Вие бихте били перфектния човек за тази отговорна задача. Така или иначе живеете на място, пълно с хора, чието любимо място за обитаване е кочината, сигурна съм, че бихте извлекли доста полезна информация, вследствие на многогодишния опит, който и Вие, и те имат.

Трето, завидно е, че се притеснявате за майките, дори и на шматките, и искате да ги ***** (извинявам се за цензурата, но не мисля, че съм с достатъчно голям ранг, за да употребявам тази дума, където и да е), но позволете да Ви съобщя, че това далеч не е необходимо! Нито връстниците на дъщеря Ви се нуждаят от Вашето подаяние. Все пак никой не бива дори да се осмелява да поиска нещо такова от царя! Знам, че Вашата добра душа не би отказала никому нищо, дори това да нарушава нормите за добро поведение или 10-те Божи заповеди, но такива крайности са излишни. По-скоро, и ме извинете, ако това прозвучи прекалено самонадеяно, мисля, че аз мога да Ви помогна, разказвайки Ви за нещата извън Вашия Дворец. Знам, че е безинтересно и отегчаващо да се слуша за възпитание, морал, проява на състрадание, оказване на помощ и такива други измишльотини, но човек трябва да бъде запознат с по малко от всичко нали?!

Освен това не мисля, че съм достойна да общувам с когото и да е от Вашето Царско семейство. Бих искала да Ви окажа честта никога повече да не Ви продумам, без това аз съм от по-низшата класа. Най-лошата специалност в Стани Улигофрен (СУ) е много по-престижна от жалките подигравки на Вървях, Трудих се, Успях (ВТУ), а тъй като аз съм към второто и се занимавам с някакви безизвестни дръпнати викинги, би било уместно, ако просто не Ви погледна, когато се разминем.

Няма да очаквам отговор от Вас, защото не искам да Ви занимавам с проблемите на едно глупаво свинарче. Още веднъж се извинявам за изгубеното време, простете неграмотността ми (все пак не уча в СУ!) и искрено и сърдечно Ви пожелавам точно това, което заслужавате! И дано канавката не бъде твърде строга с Вас!!

С уважение,

Свинарчето от Стражисландия

Най-трудно е чакането... Очакването на онзи момент, в който всичко ще бъде различно. В който няма да ни притесняват екзистенциалните въпроси, няма да стоим на тръни заради поредния дребен детайл, чието объркване няма да доведе до катастрофални последици, няма да се тормозим със загубите, които сме преживели... Най-непосилно е това чакане - докато надеждата, че някога ще можем да кажем съвсем искрено "Щастлив(а) съм!", малко по малко умира, стигаме до извода, че това няма да се случи. Не тук, не сега, не на нас.

И заставаш лице в лице със страховете си, нахъсан от болка да ги победиш. Изпадаш в ярост, в желание да докажеш, че макар и нищо никога да не е перфектно и да не тече по мед и масло, все още можеш да постигнеш нещо. Все още можеш да докажеш, че красотата е в детайлите, а отдадеността създава чувство за блаженство, което се надяваш някога да вкусиш. Вече е 3 през нощта, а листът остава да стои празен пред теб... както стои вече повече от година. Сякаш пишеш с химикал с празен пълнител. Такова е бушуващото чувство, след като в продължение на 6 часа се опитваш да измъкнеш поне едно смислено изречение от изтормозеното си сърце. Но не! Думите се изпаряваха бавно, докато ускорявах дъх в ожесточената борба с непрестанно изригващата лава. А вулканът така и не престана да изригва и погребва около себе си едно от най-ценните неща, които някога съм имала.

Също като дърво всред буря се клатиш наляво-надясно, без да можеш да се опреш на нищо. Паднеш ли, повече няма да станеш. Единственото, което остана, е да се втренчиш в сградата отсреща - тя изглежда по-стабилна. Очите й са изключително познати... непонятно защо намираш в тях сила, след като едва днес ги видя за пръв път. След като едва преди минута разбра, че може би се крие нещо много повече зад тези очи, отколкото изглежда на пръв поглед. Може би тези очи са те гледали и преди, а може би не... Не знаеш.

Седя тук и се чудя защо се смея се на плачевното, плача за смешки, изгарям за студеното и всъщност искам точно това, което не ми трябва. Чудя се не трябва ли да ми се смеят "сбърканите" според мен хора - те поне са уверени кои са и явно приемат себе си с отворени обятия, а аз се лутам из един оплетен лабиринт от коридори. Седя и мисля да захвърля ли всичко и просто да се понеса по течението, оставяйки го то да направи избора кое да е мястото, на което ще бъда... или гледайки в тези очи още веднъж да дам най-доброто от себе си... За пореден път едно голямо нищо е отговорът, който получавам.

За един миг в парка всичко може да приключи. Мигът мина и замина, но краят не дойде. Макар и на колене, все още бях там. И с настъпването на зората силата да се изправя бавно проникна в кръвта ми и съживи отдавна скованите жили. Аз все още бях там!

         Научих, че времето може да бъде както най-големият ни приятел, така и най-големият ни враг – времето поучава и показва, но късното осъзнаване на нещо може да доведе до необратими последствия.

            Научих, че ще сгреша, ако кажа, че познавам някого – та аз не познавам и себе си! Освен това в много случаи хората прикриват истинската си същност.

            Научих, че независимо от колко време си поне бегло запознат с личността на някого, този някой винаги може да постъпи точно по начина, по който най-малко очакваш – разочароващо или приятно изненадващо.

            Научих, че хората все пак се променят… към лошо. А ако случайно някой се излъже да се промени към добро, бива ранен дълбоко и болезнено.

            Научих, че в много случаи момчетата са по-добри приятели от момичетата. Едно момиче може да ти се усмихва любезно, а зад приветливата й фасада да се крие спотаена злоба, омраза и завист към теб. Може да твърди нещо, само докато има полза ти да си мислиш това. Докато отношението на едно момче към останалите почти винаги си личи.

            Научих, че в най-трудните моменти е не само по-лесно, а и по-правилно да се довериш на не толкова близки приятели, колкото на близките – само добър приятел става качествен предател.

            Научих, че всяко предателство започва с приятелство. Надявам се обаче, че не всяко приятелство завършва с предателство.

            Научих, че понякога, докато осъзнаем какво имаме, вече сме го загубили. Това е като закон на Мърфи май вече…

            Научих, че, когато се притесняваме да не загубим нещо или някого и правим всичко възможно да го задържим, винаги го губим. Не поради друго, а защото най-големите ни грешки са причинени от страха, паниката и най-вече несигурността у нас.

            Научих, че не е хубаво да пропиляваш моментите от живота си, без да вършиш нещо смислено. Както и че „смисленото” , когато си млад, е равно на неразумно и неправилно.

            Научих, че всичко, което знам, е само временно. Утре може би няма да го помня.

            Но научих и че утре ще знам още нещо ново и с малко късмет утре ще направя една грешка по-малко от днес!

Толкова много се лута в един объркан ум, толкова много неизказани мисли. Като праха в тайфуна. Иска ли човекът да крещи? Най-вероятно... Но когато се наложи всъщност да подреди всички тези мисли в изречения, макар и неправилни заради собствените си съмнения, нещо не се получава. Уж словото и речта бяха най-силното ни оръжие, а се оказва, че май най-много вредят.

Казват: "Съжалявам за думите си, но никога за мълчанието си!" Дали?! Може би е точно обратното... Може би ако всеки действаше импулсивно и казваше винаги това, което мисли, нямаше сега да се чудя да вярвам ли, когато някой твърди нещо, или да се съмнявам, защото се опитва нов вид манипулация. Може би точно мълчанието или премълчаването е това, за което трябва да съжаляваме. Пример: не мисля, че думите "Обичам те!" или "Съжалявам!" са навредили някому, по-скоро спестяването им е неприемливо. Не мисля, че несъгласието с нечие мнение е престъпление, по-скоро неизказването му е като ... непукизъм спрямо дадения човек. Не мисля и че дори нещо, казано в израз на гняв, раздразнение или болка, носи толкова вреда, колкото полза - поне после има представа за текущото. Може би това таене на непоказани чувства, това ревностно криене на съмнения направи всички ни прекалено предпазливи и вечно заети с проникване между редовете.

Хората не се променят. Променят само отношението си към останалите. Всеки го прави по една или друга причина - местоживеене, различия в интересите, предателство, намиране на нещо по-добро. В следствие на нека го наречем "инцидент" се променят много неща. Много неща... И жалкото е, че точно тогава настъпва най-дългото и тягостно мълчание. А всичко може да бъде обърнато само с две-три думи, които да засвидетелстват усилията да се преодолее каквото и да било. Но мълчанието, за разлика от чувствата, никога не преминава.

Море от мисли, които пропуснах, забравих или не исках да кажа. Мъча се да го преплувам. С неуспех. Я заради постоянния страх, който може и да се окаже по-упорит от един лъв, я заради мълчанието на света. Море от неизказани думи... Какъв е смисълът тогава Господ да ни даде способността да говорим?

-たくさん しごと を しました から, 私 も おなかが すきました. ちょっと 食べて も いい です か.

-だめ だめ. きみ は そこに すわって いって ね. 後で 電池 は 上げる よ.

-でも 電池 は ぜんぜん おいしくないん ですよ. それ が 食べたい.

-ぼく の だよ. さらないで. もう 少し 待て いって ね.