Крушите не могат да бъдат ябълки

Когато една круша се опита бъде ябълка, от нея няма да стане нищо повече от круша. Дори някой да я боядиса, да я разреже в подходяща форма, крушата си остава круша и нищо повече.
Но да предположим, че все пак крушата заприлича на ябълка. Докара външен вид и всичко и я приемат сред крушите и ябълките като ябълка. И тя започне дори да се опитва да се държи като ябълка. Един ден обаче, когато вече е есен, настане време да се режат ябълките и въпросната круша също попадне в кофата. При разрязването какво мислите ще стане? Да, "ябълката" се оказва круша и в края на краищата се връща там, откъдето е тръгнала.
Нека обаче не говоря с недомлъвки. Въпросът е много по-дълбок от това колко една круша може да бъде ябълка. Защото светът е изпълнен с такива "ябълки", които са круши, или направо казано - хора с маски. Хора, които се стремят към неща, които не им прилягат. И недай се боже да ги вземат! Тогава светът ще изглежда тесен за егото им. Но денят на разрязването ни чака всички - тогава ще се разбере кой е круша и кой е ябълка.

Непобедими

"Понякога, когато си млад, мислиш, че нищо не може да ти навреди. Сякаш си непобедим. Целят ти живот е пред теб и имаш големи планове. Големи планове...Да намериш перфектната половинка, този, който те допълва. Но докато ставаш по-голям, осъзнаваш, че не винаги е толкова лесно. Няма да ти отнеме целия живот да осъзнаеш, че плановете, които си правил, са просто планове. Накрая, когато гледаш назад вместо напред, ти се иска да повярваш, че си постигнал повечето от това, което животът ти е предоставил. Иска ти се да вярваш, че ще оставиш нещо добро след себе си. Иска ти се всичкото да значеше нещо."

И някой ден ще погледнеш назад, търсейки неща, които си изпуснал, искайки да се върнеш назад. Ще се огледаш и ще видиш какво нямаш. Ще погледнеш напред и ще се опиташ да откриеш какви неща искаш да имаш най-много в живота си, и ще си обещаеш, че се опиташ да ги вземеш. Ще знаеш, че няма да е лесно, но най-трудното нещо няма да бъде да ги получиш. Ще бъде да вярваш в тях така, както когато си бил млад. Както когато си бил млад...

За какво мечтаеш? Какво не искаш? Имаш ли го или вече го изгуби? Можеш ли да си го върнеш или можеш ли въобще да го вземеш? Защото ако можеш, направи го докато все още можеш, докато си млад. Когато пораснеш, вече няма да си непобедим...няма да можеш да бъдеш...И животът няма да е пред теб вече, той не те чака. Плановете ще бъдат трудно осъществими, възможностите ще са рядкост. Направи го докато можеш. Направи го, защото никой друг няма да го направи вместо теб!

Някои хора ще кажат, че ме познават, ще кажат, че знаят какво обичам да правя и че знаят коя съм аз. Никой обаче няма да е напълно прав. Никой не се разкрива напълно на някого, особено когато не е сигурен какъв е човекът, който стои отсреща, и какво би могъл да направи той. Аз също не бих го направила!
Не съм сигурна, че винаги съм права. Поне се опитвам да направя това, което е най-добре не само за мен, а за всички ви. Съжалявам, ако понякога не успявам, но не съм перфектна, никой не е. Съжалявам, ако не винаги се усмихвам и не казвам какво ми е и как се чувствам, или ако направя грешка. Поне не се опитвам да бъда някоя, която определено не съм - аз съм това, което виждате всеки ден. Такава съм и, ако се променя, това ще бъде заради мен. Защото аз мисля така. Не защото вие сте ми казали.
Едно време бях човек, на когото се възищавам. Бях онова дете, което вечно бе усмихнато и бе готово да помогне на когото и да е. Но сега разбирам, че ако продължавам да бъда това дете, няма да успея в живота. Хората мразят тези, които не могат да отвърнат на удара. Опитват се да сломят най-слабите, да разбият сърцата им и да ги накарат да извършат акт на отчаяние. Пораснах. Надраснах себе си. Надраснах и тази омраза и жестокост. Станах независима...Не казвам, че никога няма да ми е нужна помощ, защото, повярвайте ми, всички се нуждаем от помощ. Казвам само, че не мисля, това, което всички искат да мисля; не правя това, което всички искат да направя; не говоря това, което искат всички да кажа. Казвам, че съм това, което съм, и го показвам всеки ден с действията и думите си. Градя живота си по начина, по който искам, защото аз така избрах.
И ако за вас това е грешно, ако ме мразите за това, което съм, тогава продължавайте! Аз няма да се променя. Няма да се пречупя под вашия натиск. Няма да стана една от вас. Няма да бъда като вас - мразеща, разделяща и съсипваща всеки. Аз просто...бих искала да живея живота си...както искам аз...без вас в него!
Затова, ако все още си мислите, че ме познавате, по-добре си променете мнението. Защото не знаете на какво съм способна. Не знаете нищо за мен. Точно както на мен не ми пука за вас. Виждате само малка част от мен, която е просто повърхността. Но никога няма да достигнете до сърцето ми...Никога няма да ме опознаете. Защото, ако успеете, ще знаете как да ме нараните. Аз не искам това. Аз няма да го позволя!

Какво ти остава, когато всичко си отиде?

Понякога животът те притиска по-силно, отколкото ти се иска, а ти трябва да покажеш какво можеш. Става по-трудно да се справяш със всичко сам, но ти даже не го осъзнаваш. Няма рамо, на което да поплачеш, няма лице, което да ти се усмихне. И ти губиш своя път…

Погледни дълбоко в сърцето си. Можеш ли да намериш пътя обратно? Знаеш ли, че някога си бил на верния път? Изгубен в спомени и разкаяния, продължаваш да търсиш този, който искаш да бъдеш. Няма светлина, няма и сянка в живота ти. Само пътя, който си избрал. От ръба поглеждаш надолу към пропастта и гледката те плаши – никога не е било по-тъмно и по-студено. Къде е светлината? Къде е надеждата? Къде е вдъхновението за живот? Знаеш само, че трябва да се държиш, трябва да се бориш. Но как, след като даже не знаеш за какво?

Понякога е странно как това, което си мислел, че ще бъде вечно, изведнъж започне да се разпада пред очите. Руши се. Изпарява се. Изчезва. А ти си безпомощен пред съдбата и нейното решение да ти го отнеме. Можеш само да стоиш и гледаш как сякаш ураган помита всичко. А какво ти остава, когато всичко си отиде?

Надежда! Само вярата, че всичко ще бъде наред, може да те изведе обратно в правия път, където всичко е светло. А когато си обратно там, осъзнаваш колко глупав си бил, за да поддадеш на мрачното влияние на въпроси от сорта на “Ами ако?” или “Защо?”. Те носят само болка и объркване, които ще носиш в себе си за цял живот. Съмненията съсипват живота и настоящето, разядат сърцето и душата ти, докато не те превърнат в една развалина…Или докато ти не решиш да ги отстраниш. Защото животът ти е сега. Би ли го съсипал заради нещо толкова уклончиво като съмнението?

Ще ти отнеме дълго време, докато разбереш, че самият живот не е да стигнеш до място, където искаш да бъдеш. Не е важно до къде ще стигнеш. Важен е начинът, по който ще стигнеш до там. Важно е какъв си ти и какви решения взимаш, докато вървиш по пътя. Няма значение дали си известен или богат. Ти все още си човек. Човек, който се нуждае от помощ, от надежда и най-вече – от любов. И любовта е нашата звезда, която осветява пътя ни. Може да ни отведе до тъмнина и болка, защото хората, които обичаме, забравят да ни отвърнат със същото. Може да не ни отведе никъде, защото любовта е сляпа и ранява ужасно много. Но може и да ни отведе до нови места, до рая, където ще бъдем по-добри, отколкото някога можем да си представим; където всичко ще изглежда по-лесно, а когато не е, ще има на кого да разчитаме; където животът ще е като приказка. Но все пак всяко наше решение е повлияно от любовта. Всеки божи ден, всяка секунда, любовта е това, което ни спасява. И любовта е това, за което си струва да се борим.

А светът е пълен с магия и щастие, и любов, освен всичката болка, през която преминаваме. Никога не е невъзможно нещо да стане реалност. Непредсказуемо е къде ще вземеш това, което искаш, или как ще го направиш. Може да е навсякъде – точно зад ъгъла, на друга улица или в друг град. Може да стане сега или по-късно. Може да си е твое или някой да ти го отнеме. Зависи от теб, затова не го оставяй да си отиде, когато мислиш, че си го открил. Не се отказвай от него, докато не разбереш, че не се нуждаеш от това. И ако мислиш, че не си го открил, че си го изпуснал, бъди търпелив и вярвай. Защото може и да получиш нещо още по-добро.

Затова не се опитвай да избягаш от нещата, които те плашат. Нито се крий от живота. Той е просто живот, нищо повече! И въпреки това е всичко, което имаме и което ни трябва. Живей го, за да не се чудиш някой ден какво би било, ако беше постъпил по друг начин. Аз вече не търся надежда, имам такава в душата и сърцето си. Имам огън, неугасващ огън, който да ми дава сила да се усмихвам през сълзи. Имам смелост, която ми липсваше и поради която аз сега се боря със зъби и нокти. Имам воля, която не се пречупва под постоянните удари. И това ми е достатъчно. Всичко, което ми е нужно, вече притежавам. А това, за което мечтая, ще спечеля.

Просто се освободи от всичко, което те тревожи. Отдай се на свободата. Отдай се на щастието. Защото, ако не го направиш, никога няма да разбереш какво е да бъдеш истински жив. Аз го знам, остава и ти да го разбереш.

„Не позволявай на огъня да изгасне, разпален от незаменима искра в безнадеждните замени на "не съвсем", "все още не" и "не точно". Не позволявай на героя в душата ти да изчезне в самотното осуетяване на живота ,който заслужаваш и никога не си могъл да достигнеш. Светът, който желаеш може да бъде спечелен. Той съществува. Той е реален. Той е възможен. Той е твой.”

Бялата лястовица

Бялата лястовица - новата атракция на града. Неописуемо красива, със цвета на снега, тя успя да събере малки и големи, приятели и врагове, познати и непознати заедно да съзерцават това рядко срещано явление, даже бих казала чудо. Никога градът не е бил по-сплотен заради събитията, развиващи се в него. Може би защото освен празниците, когато почти всички са пияни и алкохолът ги подтиква към побоища, единствената ни атракция са зачестелите земетресения - нещо, което едва ли би ни събрало да празнуваме. Така че, да, разбираемо този талисман за късмет да ни събере заедно. Но докога ли ще продължи това?
Когато за пръв път забелязах птичката, се връщах с класа си към училище. Останалите ученици, с изключение на гимназистите, вече бяха завършили, така че училището бе сравнително празно. Даже бих казала, че, колкото учителя имаше, толкова и ученици обитаваха заедно с тях сградата тогава. Затова фактът, че всички учители и ученици, бяха излезли на предния вход на училището и съсредоточено наблюдаваха нещо, като от време се чуваха откъслечни радостни викове и се размяткаха пръсти в една и съща посока, определено ни учуди. От далечината никой не можа да разбере какво толкова гледат всички, затова просто подхвърляхме някоя и друга смешна догадка, може би просто, за да се позабавляваме. Вече наближили, можех да дочуя ясно:
-Вижте, вижте! Ето я там! Мале, бяла като сняг е!
Кое бе бяло като сняг? Отговорът пристигна в секундата, в която се смесих с тълпата на входа - имаше бяла лястовица. В нашия град? Бяла лястовица в нашия град? Знаех много добре какво означава това. Въпреки това се заслушах в думите на старият ни учител по биология, който се впусна да обеснява това явление от биологична гледна точка - бяла лястовица се ражда веднъж на милион, т.е. е рядко срещано. След това учителките по литература започнаха една през друга да разказват разказът на Йовков "По жицата", като всички останали учители им пригласяха.
И накрая я видях. Смесена с другите, черни лястовици, тя се открояваше със своята неповторима и красива белота. Летеше волно, сякаш искаше да ни разкаже колко необятна е земята и колко красив е животът. Минаваше точно над главите ни, после чезнеше в лазурното синьо небе, а ние я загубвахме от поглед, защото яркото слънце я правеше почти незабележима. И когато наближеше пак...Колко красива бе тя! Колко бяла, чисто бяла, като символ на доброто. Или както казват на късмета.
Можех да стоя и да я наблюдавам с часове. Бях като хипнотизирана. Нещо толкова красиво и уникално, а се случваше в нашия град. Изглеждаше невъзможно. Затова и не бях изненадана, когато на следващия ден, се оказах блъсната от истерична репортерка, следвана по петите от колегата си, който носеше камерата. Тя тичаше, изблъсквайки всеки от пътя си, и крещеше: "Лястовицата! Лястовицата!"
От тогава разбрах, че нашето чудо ще бъде почернено. Час по-късно видях репортерката да кара ученици да се правят, че наблюдават лястовичката, само за да може да направи добър репортаж. А от следващия ден нататък лястовицата от символ на красивото и доброто се превърна в атракция. Все едно бях в цирк. Сутрин в стаята, където е гнездото й, се събираха хора, запасили се с камери и фотоапарати, за да я снимат. Те подаваха главите си през прозореца нетърпеливо или направо се качваха на съседния по-нисък покрив за по-добра гледка. Вечер училищният двор бе пълен с граждани също с камери. Те се събираха на групички, сядаха по пейките и чакаха в продължение на часове, за да документират атракцията.
Лястовицата престана да се показва. Явно бе разбрала какво става и се бе уплашила от всичкото внимание, което и оказваха. Само главичката й можеше да се види, показана плахо от гнездото й. След всичката врява, която се вдигна и продължава да се вдига, напълно й влизам в положението. Все пак обаче птичката вчера се осмели да се поаже, за да може поне за вечер да възстанови безгрижния си полет. Камери веднага се насочиха към небето, деца закрещяха, сочейки я. Дочуха се даже и подмятания от сорта на: "Прати го в БТВ! Току виж си изкарала някой и друг лев."
Толкова ли е жаден за пари и слава народът ни, че опозорява нещо толкова свято, чисто, рядко и красиво като бялата лястовица? Толкова ли е трудно за хората да приемат, че има неща на света, които е по-добре да си останат безценни? Не му ли стига на човек наградата да види това чудо, невероятно и прекрасно, а веднага вдига врява до Бога и търси начин да "изкяри"? Няма по-голямо богатство от душевната наслада и спокойствие. Няма нищо по-красиво от природата и това, което тя е създала. Но предполагам човекът е бил и ще си остане материалист.
Първият път, когато видях бялата лястовица, дъхът ми спря. Почувствах се облагородена да бъда една от малкото, които ще я видят. Сега, когато толкова хора почерниха птичката, предпочитам никога да не се бе появявала. Поне не в нашия град.