Бялата лястовица

Бялата лястовица - новата атракция на града. Неописуемо красива, със цвета на снега, тя успя да събере малки и големи, приятели и врагове, познати и непознати заедно да съзерцават това рядко срещано явление, даже бих казала чудо. Никога градът не е бил по-сплотен заради събитията, развиващи се в него. Може би защото освен празниците, когато почти всички са пияни и алкохолът ги подтиква към побоища, единствената ни атракция са зачестелите земетресения - нещо, което едва ли би ни събрало да празнуваме. Така че, да, разбираемо този талисман за късмет да ни събере заедно. Но докога ли ще продължи това?
Когато за пръв път забелязах птичката, се връщах с класа си към училище. Останалите ученици, с изключение на гимназистите, вече бяха завършили, така че училището бе сравнително празно. Даже бих казала, че, колкото учителя имаше, толкова и ученици обитаваха заедно с тях сградата тогава. Затова фактът, че всички учители и ученици, бяха излезли на предния вход на училището и съсредоточено наблюдаваха нещо, като от време се чуваха откъслечни радостни викове и се размяткаха пръсти в една и съща посока, определено ни учуди. От далечината никой не можа да разбере какво толкова гледат всички, затова просто подхвърляхме някоя и друга смешна догадка, може би просто, за да се позабавляваме. Вече наближили, можех да дочуя ясно:
-Вижте, вижте! Ето я там! Мале, бяла като сняг е!
Кое бе бяло като сняг? Отговорът пристигна в секундата, в която се смесих с тълпата на входа - имаше бяла лястовица. В нашия град? Бяла лястовица в нашия град? Знаех много добре какво означава това. Въпреки това се заслушах в думите на старият ни учител по биология, който се впусна да обеснява това явление от биологична гледна точка - бяла лястовица се ражда веднъж на милион, т.е. е рядко срещано. След това учителките по литература започнаха една през друга да разказват разказът на Йовков "По жицата", като всички останали учители им пригласяха.
И накрая я видях. Смесена с другите, черни лястовици, тя се открояваше със своята неповторима и красива белота. Летеше волно, сякаш искаше да ни разкаже колко необятна е земята и колко красив е животът. Минаваше точно над главите ни, после чезнеше в лазурното синьо небе, а ние я загубвахме от поглед, защото яркото слънце я правеше почти незабележима. И когато наближеше пак...Колко красива бе тя! Колко бяла, чисто бяла, като символ на доброто. Или както казват на късмета.
Можех да стоя и да я наблюдавам с часове. Бях като хипнотизирана. Нещо толкова красиво и уникално, а се случваше в нашия град. Изглеждаше невъзможно. Затова и не бях изненадана, когато на следващия ден, се оказах блъсната от истерична репортерка, следвана по петите от колегата си, който носеше камерата. Тя тичаше, изблъсквайки всеки от пътя си, и крещеше: "Лястовицата! Лястовицата!"
От тогава разбрах, че нашето чудо ще бъде почернено. Час по-късно видях репортерката да кара ученици да се правят, че наблюдават лястовичката, само за да може да направи добър репортаж. А от следващия ден нататък лястовицата от символ на красивото и доброто се превърна в атракция. Все едно бях в цирк. Сутрин в стаята, където е гнездото й, се събираха хора, запасили се с камери и фотоапарати, за да я снимат. Те подаваха главите си през прозореца нетърпеливо или направо се качваха на съседния по-нисък покрив за по-добра гледка. Вечер училищният двор бе пълен с граждани също с камери. Те се събираха на групички, сядаха по пейките и чакаха в продължение на часове, за да документират атракцията.
Лястовицата престана да се показва. Явно бе разбрала какво става и се бе уплашила от всичкото внимание, което и оказваха. Само главичката й можеше да се види, показана плахо от гнездото й. След всичката врява, която се вдигна и продължава да се вдига, напълно й влизам в положението. Все пак обаче птичката вчера се осмели да се поаже, за да може поне за вечер да възстанови безгрижния си полет. Камери веднага се насочиха към небето, деца закрещяха, сочейки я. Дочуха се даже и подмятания от сорта на: "Прати го в БТВ! Току виж си изкарала някой и друг лев."
Толкова ли е жаден за пари и слава народът ни, че опозорява нещо толкова свято, чисто, рядко и красиво като бялата лястовица? Толкова ли е трудно за хората да приемат, че има неща на света, които е по-добре да си останат безценни? Не му ли стига на човек наградата да види това чудо, невероятно и прекрасно, а веднага вдига врява до Бога и търси начин да "изкяри"? Няма по-голямо богатство от душевната наслада и спокойствие. Няма нищо по-красиво от природата и това, което тя е създала. Но предполагам човекът е бил и ще си остане материалист.
Първият път, когато видях бялата лястовица, дъхът ми спря. Почувствах се облагородена да бъда една от малкото, които ще я видят. Сега, когато толкова хора почерниха птичката, предпочитам никога да не се бе появявала. Поне не в нашия град.