Никога не казвай "Никога!". По старото правило не използвам тази дума. Но вечността за мен е само мит. Затова и опростих сентенцията до: "Не казвай "Никога!"."
Когато бях малка, вярвах в много неща. Вярвах, че Дядо Коледа съществува и се борех със зъби и нокти да докажа, че е така. В последствие се оказа, че всички са крили от мен истината за добрия старец, защото бях "по-малката". Вярвах, че хората винаги говорят, каквото мислят, и се мъчех и аз така. В последствие обаче само си докарах многобройни главоболия и заплетени проблеми, които и до днес се помнят. Вярвах, че думи като "приятелство", "лоялност", "искреност", дори и "любов" са безусловни и вечни. Но разбира се в последствие "вечността" се оказа много кратка. Вярвах и все още се мъча да вярвам, че животът си струва, но някак си вече ми изглежда наивно. Затова и не използвам думата "никога", не заради правилото, а защото "никога" се превърна във "все някога" или "винаги". Не ми се иска да го казвам, но нека всеки си признае пред себе си може ли да гарантира, че нещо в живота му е вечно и сигурно? Някой от вас вярва ли в нещо толкова силно, че е абсолютно сигурен, че вярата му никога няма да отслабне или избелее?
Всичко си има край. И "винаги", и "никога", и вярата, и чувствата, и приоритетите...А не би трябвало да е така. Не би трябвало приятели да се продават за пари, дрога или за каквото и да било. Приятелите винаги трябва да са един до друг, дори и да се променят, дори и да се чувстват безсилни, дори и да започнат да пада. Не би трябвало ученици да бягат от час, скривайки се в двора на училище за един амфет или масур, а някои дори и за инжекцийка, и да си мислят, че тате и мама ще отворят сейфа и ще им оправят кашите. Би трябвало всеки да се бори да стигне до там, до където иска, защото в истинския живот планината не идва при Мойсей. Човек не заслужава нищо даром. Не би трябвало хората да се убиват, не би трябвало да има войни, не би трябвало да има мизерии и глад, не би трябвало човек сам да унищожава планетата и природата и по този начин да погубва собствения си живот, не би трябвало да сме алчни и егоистични, не би трябвало да се прецакваме сами, не би трябвало още куп неща да са така. Но те са така и главен виновник за това няма. И аз съм малко или много такава, и ти, и той, и тя, и те, и всички ние. Ние сме просто хора. Не сме безгрешни, но сме прекалено големи грешници. Това трябва да се промени.
Ако на всички им пукаше, нещата може би щяха да бъдат различни. Но нека не гадая. Не вярвам във вечността, затова и не вярвам, че нещата винаги ще бъдат такива. Дано само не се променят към по-лошо, защото тогава вярвам, че адът вече ще бъде на земята. Е, аз може би до тогава ще съм мъртва, както и вие, така че повечето ще кажат: "Какво ми пука на мен?" Ами ето тук се проявява егоизмът ни, но от този егоизъм след време ще страдат нашите деца и внуци, а тогава ще бъде прекалено късно. А за разлика от "вечността", "прекалено късно" съществува и далеч не е приятно, когато се появи.
Човече, осъзнай се! Промени се, за да промениш живота си, а от там да се промени и животът на всички. Всички ние сме хора, всички ние сме свързани, всички зависим един от друг. От нас зависи как ще живеем. Нека направим всичко по-добро. Нека променим настоящето, за да бъде по-красиво и приятно бъдещето!