Здравей, странниче! Еех, много време мина, мнооого време...Кога бе последната ни среща даже не си и спомням. Но както обичаше да казваш ти, не времето, което е минало, е важно, а времето, което сме запомнили. А ти какво запомни, стари ми приятелю? Запомни ли всичко лошо, което чу? Повярва ли на всяка лъжа, която ти бе казана? Разбра ли колко лош може да бъде светът? Бори ли се за изгубени каузи, които никога не си искал да изпуснеш? Не си, разбира се...Никога няма да станеш такъв!
Как ми се иска да бъда като теб! Все още да мога да тичам по поляните със същата воля и свобода, както преди. Все още да мога да вярвам в магията и красотата, както ти все още правиш. Но не съм... Не, приятелю, не се чуди. Може би когато се срещнахме за последен път, все още имаше надежда за мен. Може би раздялата ни ми повлия в тази насока. Може би просто се предадох прекалено лесно. Надеждата вече умря, а тя беше последното, което ми бе останало - аз няма да бъда това, което някога бях. Колко тъжно! Как ми се плаче, защото все още не мога да приема този факт и се боря, макар да знам, че е безсмислено. Как ми се крещи, макар че мълча и посрещам всичко с привидно безразличие. Как искам да върна времето назад, за да можем да бъдем заедно, за да мога да бъда себе си!
Кога пак ще бъда щастлива? Кога всички ще бъдем отново хора, не онази сянка на човешко същество? Приятелю, къса ми се сърцето, като гледам какво се случва! Войни, предателства, интриги, болести, пристрастявания, болка, страдание, отричане, омраза...Само част от думите, които мразя, а с които описвам днес себе си и света около мен и теб. Защо не мога отново да творя с онази лекота, с която го правех преди? Защо предпочитам чуждия език пред моя собствен и роден? Защо не мога да открия у хората онази топлота, която откривах преди? Защо и при мен тази топлота все повече започва да се губи? Защо, приятелю, пътищата ни се разделиха? Ти беше част от мен, най-добрата част от мен, а сега си вече спомен от миналото. Ти беше това, което аз винаги исках да бъда и към което все още се стремя. Ти беше мой приятел, ти беше аз! Но животът е странен, както казваше. Ти пак си си ти, а аз само се надявам някога отново да бъда аз. Защото "сега" ме убива малко по малко.
Прости ми, приятелю, не искам да те тормозя с тези банални въпроси, прекалено трудно е сега да те погледна в очите. Миналото няма да се върне, а бъдещето все още може да бъде наше. Просто съжалявам за сега, защото скоро то също няма да се върне, а ще се присъедини към останалата купчина лоши спомени. Просто съжалявам за сега, приятелю...
Как ми се иска да бъда като теб! Все още да мога да тичам по поляните със същата воля и свобода, както преди. Все още да мога да вярвам в магията и красотата, както ти все още правиш. Но не съм... Не, приятелю, не се чуди. Може би когато се срещнахме за последен път, все още имаше надежда за мен. Може би раздялата ни ми повлия в тази насока. Може би просто се предадох прекалено лесно. Надеждата вече умря, а тя беше последното, което ми бе останало - аз няма да бъда това, което някога бях. Колко тъжно! Как ми се плаче, защото все още не мога да приема този факт и се боря, макар да знам, че е безсмислено. Как ми се крещи, макар че мълча и посрещам всичко с привидно безразличие. Как искам да върна времето назад, за да можем да бъдем заедно, за да мога да бъда себе си!
Кога пак ще бъда щастлива? Кога всички ще бъдем отново хора, не онази сянка на човешко същество? Приятелю, къса ми се сърцето, като гледам какво се случва! Войни, предателства, интриги, болести, пристрастявания, болка, страдание, отричане, омраза...Само част от думите, които мразя, а с които описвам днес себе си и света около мен и теб. Защо не мога отново да творя с онази лекота, с която го правех преди? Защо предпочитам чуждия език пред моя собствен и роден? Защо не мога да открия у хората онази топлота, която откривах преди? Защо и при мен тази топлота все повече започва да се губи? Защо, приятелю, пътищата ни се разделиха? Ти беше част от мен, най-добрата част от мен, а сега си вече спомен от миналото. Ти беше това, което аз винаги исках да бъда и към което все още се стремя. Ти беше мой приятел, ти беше аз! Но животът е странен, както казваше. Ти пак си си ти, а аз само се надявам някога отново да бъда аз. Защото "сега" ме убива малко по малко.
Прости ми, приятелю, не искам да те тормозя с тези банални въпроси, прекалено трудно е сега да те погледна в очите. Миналото няма да се върне, а бъдещето все още може да бъде наше. Просто съжалявам за сега, защото скоро то също няма да се върне, а ще се присъедини към останалата купчина лоши спомени. Просто съжалявам за сега, приятелю...
Няма коментари:
Публикуване на коментар