Киселото грозде и плодовата салата

Накрая всичко излиза наяве

Навярно всеки е чувал всеизвестната басня за лисицата и киселото грозде. За тези, които не са, защото със сигурност ги има, ще я преразкажа накратко. Разхождала се лисицата и не след дълго видяла лоза, напращяла от едри и сочни гроздове. Прияло й се на лисицата от вкусното грозде и решила да си откъсне. Да, но проблем! Лозата била висока и, колкото и да подскачала, не могла лисицата да достигне дори и едно зрънце. След редица отчаяни опити тя си тръгнала, повтаряйки си, че гроздето е кисело. Поуката е, че щом човек не може да има нещо, той го приема за по-грозно и низшо, отколкото всъщност е, само и само да не нарани собствената си гордост.
Песимистът би рекъл, че за него гроздето е не кисело, а просто нему никога не се полага нещо толкова вкусно. Реалистът би сметнал, че гроздето просто недостижимо за момента. Оптимистът би се заклел, че всеки момент ще достигне този превъзходно сладък плод. А към коя графа са тези хора, които уверяват гроздоберачите, че продукцията им е не просто кисело грозде, а направо зелено? Завистници? Недоброжелатели? Или може би егоисти? О, да, такива хора биха направили всичко по силите си, дори това, което ти и аз смятаме за прекалено и извън рамките на приличието, само за да постигнат своето. А недай си боже да го получи някой друг! Тогава идва ред на плодовата салата...
Лисицата си тръгва, оставяйки лозата зад гърба си. Но това е в баснята. В истинския живот нещата стоят по малко по-различен начин. Започват интриги, злословения, обиди, кавги и всякакви подобни словесни, а понякога дори и юмручни разпри. Тогава цялата тази история с гроздето прилича повече на плодова салата – две кавги и един спор, наразяни на едро, гарнирани с интриги, набучени на малки пластмасови мечове, и обилно поляти със смесен сок от обиди и лъжи. И шамари за тези, които искат. Тази салата си остава вечен деликатес, който при това се раздава безплатно. Всеки опитва, а желаещите могат да си вземат и още.
А как процедира този добрал се до гроздето? Връчва го на „лисицата”? Не! Хвърля го така, че никой да не го има? Не, това също не е вариант. Аз бих го задържала при себе си. Какво съм виновна, че съм успяла да постигна това, което някой не е могъл?! Това не е мой проблем. Няма и да стане. Да говори кой каквото си иска, да прави, да върти, да суче, да плете и каквото там се правят още интригите. Мен не ме засяга и няма и да ме засегне. Не получили „хората” достатъчно внимание...Което даже не оцениха, когато го имаха...За което не се замислиха преди лекомислено да го отхвърлят...Което явно сега искат отново...Искат, ама няма вече. На останалите им дойде в повечко плодовата салата и решиха да я оставят настрани. А трагичното е, че „хората” даже и не осъзнават колко са смешни и жалки в очите на останалите с последните си напъни да сготвят нещо. Даже бих ги определила като отчаяни удавници в дълбок вир от недостатъци, търсещи своята сламка-прошка. Понякога обаче е прекалено късно дори и за това. Жалко наистина...А някога ги уважавах.
Директно към „хората”...Нямам намерение нито да споменавам имената ви, нито да споменавам друг път случката. Не се лъскайте и от факта, че пиша за вас и вашите прояви – правя го, защото исках да напиша нещо такова (няма да напиша точното име, защото няма и да го разберете :D), вие просто бяхте първите, които ми дават повод. Надявам се и последните... Всъщност едва ли и ще схванете намека, който се опитах да направя – ваш проблем. Както казах, мен не ме интересува какво ще ми кажете, какво ще мислите за мен, как ще се държите от тук нататък. Едно обаче е сигурно – след една година всичко ще излезе наяве. Не само аз и останалите ще знаем какво представлявате – вие също ще го разберете. Денят на страшния съд е неизбежен за всички ни.