Sometimes I want to hide, sometimes I don't wanna fight.
How can I heal the pain inside?
But when I'm with you, I know it's true
and fall in love is all I do.
1.Whenever it's dark, whenever it's cold,
I look in your eyes to reach to your soul.
The one that I need, the one that I want,
makes me wanna sing, to write this song.
Br. And,baby, I'd fall apart without you.
Oh, I'm so lost if you're not beside me.
Ch. Where would I go, what would I do if you weren't here for me?
What would I know, what would I do if you didn't make me see
that with you I'm all I'm ever gonna be,
that next to you is where I wanna be.
Oh, baby, you're the one for me!
2.No one ever believed, no one ever knew.
What we were they said it's not true.
But you believed, you knew,
and you said it's gonna be true.
BR. CH.
Anytime you need me, I promise I'll be there by you.
Oh, you gotta believe me, I'm so in love with you.
За преводи търсете автора :P
събота, 27 септември 2008 г.
четвъртък, 25 септември 2008 г.
Киселото грозде и плодовата салата
Накрая всичко излиза наяве
Навярно всеки е чувал всеизвестната басня за лисицата и киселото грозде. За тези, които не са, защото със сигурност ги има, ще я преразкажа накратко. Разхождала се лисицата и не след дълго видяла лоза, напращяла от едри и сочни гроздове. Прияло й се на лисицата от вкусното грозде и решила да си откъсне. Да, но проблем! Лозата била висока и, колкото и да подскачала, не могла лисицата да достигне дори и едно зрънце. След редица отчаяни опити тя си тръгнала, повтаряйки си, че гроздето е кисело. Поуката е, че щом човек не може да има нещо, той го приема за по-грозно и низшо, отколкото всъщност е, само и само да не нарани собствената си гордост.
Песимистът би рекъл, че за него гроздето е не кисело, а просто нему никога не се полага нещо толкова вкусно. Реалистът би сметнал, че гроздето просто недостижимо за момента. Оптимистът би се заклел, че всеки момент ще достигне този превъзходно сладък плод. А към коя графа са тези хора, които уверяват гроздоберачите, че продукцията им е не просто кисело грозде, а направо зелено? Завистници? Недоброжелатели? Или може би егоисти? О, да, такива хора биха направили всичко по силите си, дори това, което ти и аз смятаме за прекалено и извън рамките на приличието, само за да постигнат своето. А недай си боже да го получи някой друг! Тогава идва ред на плодовата салата...
Лисицата си тръгва, оставяйки лозата зад гърба си. Но това е в баснята. В истинския живот нещата стоят по малко по-различен начин. Започват интриги, злословения, обиди, кавги и всякакви подобни словесни, а понякога дори и юмручни разпри. Тогава цялата тази история с гроздето прилича повече на плодова салата – две кавги и един спор, наразяни на едро, гарнирани с интриги, набучени на малки пластмасови мечове, и обилно поляти със смесен сок от обиди и лъжи. И шамари за тези, които искат. Тази салата си остава вечен деликатес, който при това се раздава безплатно. Всеки опитва, а желаещите могат да си вземат и още.
А как процедира този добрал се до гроздето? Връчва го на „лисицата”? Не! Хвърля го така, че никой да не го има? Не, това също не е вариант. Аз бих го задържала при себе си. Какво съм виновна, че съм успяла да постигна това, което някой не е могъл?! Това не е мой проблем. Няма и да стане. Да говори кой каквото си иска, да прави, да върти, да суче, да плете и каквото там се правят още интригите. Мен не ме засяга и няма и да ме засегне. Не получили „хората” достатъчно внимание...Което даже не оцениха, когато го имаха...За което не се замислиха преди лекомислено да го отхвърлят...Което явно сега искат отново...Искат, ама няма вече. На останалите им дойде в повечко плодовата салата и решиха да я оставят настрани. А трагичното е, че „хората” даже и не осъзнават колко са смешни и жалки в очите на останалите с последните си напъни да сготвят нещо. Даже бих ги определила като отчаяни удавници в дълбок вир от недостатъци, търсещи своята сламка-прошка. Понякога обаче е прекалено късно дори и за това. Жалко наистина...А някога ги уважавах.
Директно към „хората”...Нямам намерение нито да споменавам имената ви, нито да споменавам друг път случката. Не се лъскайте и от факта, че пиша за вас и вашите прояви – правя го, защото исках да напиша нещо такова (няма да напиша точното име, защото няма и да го разберете :D), вие просто бяхте първите, които ми дават повод. Надявам се и последните... Всъщност едва ли и ще схванете намека, който се опитах да направя – ваш проблем. Както казах, мен не ме интересува какво ще ми кажете, какво ще мислите за мен, как ще се държите от тук нататък. Едно обаче е сигурно – след една година всичко ще излезе наяве. Не само аз и останалите ще знаем какво представлявате – вие също ще го разберете. Денят на страшния съд е неизбежен за всички ни.
Навярно всеки е чувал всеизвестната басня за лисицата и киселото грозде. За тези, които не са, защото със сигурност ги има, ще я преразкажа накратко. Разхождала се лисицата и не след дълго видяла лоза, напращяла от едри и сочни гроздове. Прияло й се на лисицата от вкусното грозде и решила да си откъсне. Да, но проблем! Лозата била висока и, колкото и да подскачала, не могла лисицата да достигне дори и едно зрънце. След редица отчаяни опити тя си тръгнала, повтаряйки си, че гроздето е кисело. Поуката е, че щом човек не може да има нещо, той го приема за по-грозно и низшо, отколкото всъщност е, само и само да не нарани собствената си гордост.
Песимистът би рекъл, че за него гроздето е не кисело, а просто нему никога не се полага нещо толкова вкусно. Реалистът би сметнал, че гроздето просто недостижимо за момента. Оптимистът би се заклел, че всеки момент ще достигне този превъзходно сладък плод. А към коя графа са тези хора, които уверяват гроздоберачите, че продукцията им е не просто кисело грозде, а направо зелено? Завистници? Недоброжелатели? Или може би егоисти? О, да, такива хора биха направили всичко по силите си, дори това, което ти и аз смятаме за прекалено и извън рамките на приличието, само за да постигнат своето. А недай си боже да го получи някой друг! Тогава идва ред на плодовата салата...
Лисицата си тръгва, оставяйки лозата зад гърба си. Но това е в баснята. В истинския живот нещата стоят по малко по-различен начин. Започват интриги, злословения, обиди, кавги и всякакви подобни словесни, а понякога дори и юмручни разпри. Тогава цялата тази история с гроздето прилича повече на плодова салата – две кавги и един спор, наразяни на едро, гарнирани с интриги, набучени на малки пластмасови мечове, и обилно поляти със смесен сок от обиди и лъжи. И шамари за тези, които искат. Тази салата си остава вечен деликатес, който при това се раздава безплатно. Всеки опитва, а желаещите могат да си вземат и още.
А как процедира този добрал се до гроздето? Връчва го на „лисицата”? Не! Хвърля го така, че никой да не го има? Не, това също не е вариант. Аз бих го задържала при себе си. Какво съм виновна, че съм успяла да постигна това, което някой не е могъл?! Това не е мой проблем. Няма и да стане. Да говори кой каквото си иска, да прави, да върти, да суче, да плете и каквото там се правят още интригите. Мен не ме засяга и няма и да ме засегне. Не получили „хората” достатъчно внимание...Което даже не оцениха, когато го имаха...За което не се замислиха преди лекомислено да го отхвърлят...Което явно сега искат отново...Искат, ама няма вече. На останалите им дойде в повечко плодовата салата и решиха да я оставят настрани. А трагичното е, че „хората” даже и не осъзнават колко са смешни и жалки в очите на останалите с последните си напъни да сготвят нещо. Даже бих ги определила като отчаяни удавници в дълбок вир от недостатъци, търсещи своята сламка-прошка. Понякога обаче е прекалено късно дори и за това. Жалко наистина...А някога ги уважавах.
Директно към „хората”...Нямам намерение нито да споменавам имената ви, нито да споменавам друг път случката. Не се лъскайте и от факта, че пиша за вас и вашите прояви – правя го, защото исках да напиша нещо такова (няма да напиша точното име, защото няма и да го разберете :D), вие просто бяхте първите, които ми дават повод. Надявам се и последните... Всъщност едва ли и ще схванете намека, който се опитах да направя – ваш проблем. Както казах, мен не ме интересува какво ще ми кажете, какво ще мислите за мен, как ще се държите от тук нататък. Едно обаче е сигурно – след една година всичко ще излезе наяве. Не само аз и останалите ще знаем какво представлявате – вие също ще го разберете. Денят на страшния съд е неизбежен за всички ни.
сряда, 24 септември 2008 г.
Просто съжалявам за сега, приятелю!
Здравей, странниче! Еех, много време мина, мнооого време...Кога бе последната ни среща даже не си и спомням. Но както обичаше да казваш ти, не времето, което е минало, е важно, а времето, което сме запомнили. А ти какво запомни, стари ми приятелю? Запомни ли всичко лошо, което чу? Повярва ли на всяка лъжа, която ти бе казана? Разбра ли колко лош може да бъде светът? Бори ли се за изгубени каузи, които никога не си искал да изпуснеш? Не си, разбира се...Никога няма да станеш такъв!
Как ми се иска да бъда като теб! Все още да мога да тичам по поляните със същата воля и свобода, както преди. Все още да мога да вярвам в магията и красотата, както ти все още правиш. Но не съм... Не, приятелю, не се чуди. Може би когато се срещнахме за последен път, все още имаше надежда за мен. Може би раздялата ни ми повлия в тази насока. Може би просто се предадох прекалено лесно. Надеждата вече умря, а тя беше последното, което ми бе останало - аз няма да бъда това, което някога бях. Колко тъжно! Как ми се плаче, защото все още не мога да приема този факт и се боря, макар да знам, че е безсмислено. Как ми се крещи, макар че мълча и посрещам всичко с привидно безразличие. Как искам да върна времето назад, за да можем да бъдем заедно, за да мога да бъда себе си!
Кога пак ще бъда щастлива? Кога всички ще бъдем отново хора, не онази сянка на човешко същество? Приятелю, къса ми се сърцето, като гледам какво се случва! Войни, предателства, интриги, болести, пристрастявания, болка, страдание, отричане, омраза...Само част от думите, които мразя, а с които описвам днес себе си и света около мен и теб. Защо не мога отново да творя с онази лекота, с която го правех преди? Защо предпочитам чуждия език пред моя собствен и роден? Защо не мога да открия у хората онази топлота, която откривах преди? Защо и при мен тази топлота все повече започва да се губи? Защо, приятелю, пътищата ни се разделиха? Ти беше част от мен, най-добрата част от мен, а сега си вече спомен от миналото. Ти беше това, което аз винаги исках да бъда и към което все още се стремя. Ти беше мой приятел, ти беше аз! Но животът е странен, както казваше. Ти пак си си ти, а аз само се надявам някога отново да бъда аз. Защото "сега" ме убива малко по малко.
Прости ми, приятелю, не искам да те тормозя с тези банални въпроси, прекалено трудно е сега да те погледна в очите. Миналото няма да се върне, а бъдещето все още може да бъде наше. Просто съжалявам за сега, защото скоро то също няма да се върне, а ще се присъедини към останалата купчина лоши спомени. Просто съжалявам за сега, приятелю...
Как ми се иска да бъда като теб! Все още да мога да тичам по поляните със същата воля и свобода, както преди. Все още да мога да вярвам в магията и красотата, както ти все още правиш. Но не съм... Не, приятелю, не се чуди. Може би когато се срещнахме за последен път, все още имаше надежда за мен. Може би раздялата ни ми повлия в тази насока. Може би просто се предадох прекалено лесно. Надеждата вече умря, а тя беше последното, което ми бе останало - аз няма да бъда това, което някога бях. Колко тъжно! Как ми се плаче, защото все още не мога да приема този факт и се боря, макар да знам, че е безсмислено. Как ми се крещи, макар че мълча и посрещам всичко с привидно безразличие. Как искам да върна времето назад, за да можем да бъдем заедно, за да мога да бъда себе си!
Кога пак ще бъда щастлива? Кога всички ще бъдем отново хора, не онази сянка на човешко същество? Приятелю, къса ми се сърцето, като гледам какво се случва! Войни, предателства, интриги, болести, пристрастявания, болка, страдание, отричане, омраза...Само част от думите, които мразя, а с които описвам днес себе си и света около мен и теб. Защо не мога отново да творя с онази лекота, с която го правех преди? Защо предпочитам чуждия език пред моя собствен и роден? Защо не мога да открия у хората онази топлота, която откривах преди? Защо и при мен тази топлота все повече започва да се губи? Защо, приятелю, пътищата ни се разделиха? Ти беше част от мен, най-добрата част от мен, а сега си вече спомен от миналото. Ти беше това, което аз винаги исках да бъда и към което все още се стремя. Ти беше мой приятел, ти беше аз! Но животът е странен, както казваше. Ти пак си си ти, а аз само се надявам някога отново да бъда аз. Защото "сега" ме убива малко по малко.
Прости ми, приятелю, не искам да те тормозя с тези банални въпроси, прекалено трудно е сега да те погледна в очите. Миналото няма да се върне, а бъдещето все още може да бъде наше. Просто съжалявам за сега, защото скоро то също няма да се върне, а ще се присъедини към останалата купчина лоши спомени. Просто съжалявам за сега, приятелю...
понеделник, 22 септември 2008 г.
Spice Girls - Let Love Lead The Way
What makes this world go round
Will the answer let her down
She is so sweet and young
And her life has just begun
What does her future hold that's the story left unknown
Will she make it through her days, let our love lead the way
Part of me laughs (ooooh)
Part of me cries
Part of me wants to question why (question why)
What good is their joy
And why is there pain (ooh)
No matter what we must go on
Just keep the faith
And let love lead the way
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Sitting there all alone
In the window of her room
Watching the world go by
Brings tears to her eyes
All she sees is hurt and pain, she wants to break the chain
She'll keep pressing everyday and she'll find her own sweet way
Part of me laughs (..me laughs)
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (wants to question why)
One day you're here (you're here)
Next youne are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will go on)
Just keep the faith (keep your faith)
And let love lead the way (I know, I know, I know, ooh whoa..)
You can be all that and still can be who you are
You gotta know for sure that it isn't make believe
You may feel weak but you are strong
Don't you give up if...
If you keep holding on, you'll never be wrong
Just close your eyes cause it lies deep in your heart, yeah
Part of me laughs
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (question...)
One day you're here (you're here)
Next you're are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will)
Just keep the faith
And let love lead the way (lead the way)
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Love lead the way
Какво кара този свят да се върти?
Дали отговорът ще я разочарова?
Тя е толкова е сладка и малка
и животът й едва сега започна.
Какво й готви бъдещето, тази история остава непозната.
Ще се справи ли тя, нека любовтна ни покаже пътя.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Колко хубава е тяхната радост
и защо има болка.
Трябва да продължим, каквото и да става.
Само пази вярата
и позволи на любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Седяща там сам-сама
до прозореца в нейната стая,
гледа как светът я подминава
и това я разплаква.
Всичко, което вижда, е рани и болка, иска да се освободи от веригите.
Ще продължи да се бори всеки ден и ще намери своя път.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата (вярвай)
и остави любовта да те води (знам, знам, знам, знам).
Можеш да бъдеш всичко това и пак да си себе си.
Трябва да си сигурен, че това не те кара да вярваш.
Може да се чувстваш слаб, но си силен.
Не се предавай, ако...
Ако продължаваш да се държиш, няма да сгрешиш.
Само си затвори очите, защото е вътре в теб.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата
и остави любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Любовта те води...
Will the answer let her down
She is so sweet and young
And her life has just begun
What does her future hold that's the story left unknown
Will she make it through her days, let our love lead the way
Part of me laughs (ooooh)
Part of me cries
Part of me wants to question why (question why)
What good is their joy
And why is there pain (ooh)
No matter what we must go on
Just keep the faith
And let love lead the way
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Sitting there all alone
In the window of her room
Watching the world go by
Brings tears to her eyes
All she sees is hurt and pain, she wants to break the chain
She'll keep pressing everyday and she'll find her own sweet way
Part of me laughs (..me laughs)
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (wants to question why)
One day you're here (you're here)
Next youne are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will go on)
Just keep the faith (keep your faith)
And let love lead the way (I know, I know, I know, ooh whoa..)
You can be all that and still can be who you are
You gotta know for sure that it isn't make believe
You may feel weak but you are strong
Don't you give up if...
If you keep holding on, you'll never be wrong
Just close your eyes cause it lies deep in your heart, yeah
Part of me laughs
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (question...)
One day you're here (you're here)
Next you're are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will)
Just keep the faith
And let love lead the way (lead the way)
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Love lead the way
Какво кара този свят да се върти?
Дали отговорът ще я разочарова?
Тя е толкова е сладка и малка
и животът й едва сега започна.
Какво й готви бъдещето, тази история остава непозната.
Ще се справи ли тя, нека любовтна ни покаже пътя.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Колко хубава е тяхната радост
и защо има болка.
Трябва да продължим, каквото и да става.
Само пази вярата
и позволи на любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Седяща там сам-сама
до прозореца в нейната стая,
гледа как светът я подминава
и това я разплаква.
Всичко, което вижда, е рани и болка, иска да се освободи от веригите.
Ще продължи да се бори всеки ден и ще намери своя път.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата (вярвай)
и остави любовта да те води (знам, знам, знам, знам).
Можеш да бъдеш всичко това и пак да си себе си.
Трябва да си сигурен, че това не те кара да вярваш.
Може да се чувстваш слаб, но си силен.
Не се предавай, ако...
Ако продължаваш да се държиш, няма да сгрешиш.
Само си затвори очите, защото е вътре в теб.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата
и остави любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Любовта те води...
четвъртък, 11 септември 2008 г.
Никога не казвай "Никога!". По старото правило не използвам тази дума. Но вечността за мен е само мит. Затова и опростих сентенцията до: "Не казвай "Никога!"."
Когато бях малка, вярвах в много неща. Вярвах, че Дядо Коледа съществува и се борех със зъби и нокти да докажа, че е така. В последствие се оказа, че всички са крили от мен истината за добрия старец, защото бях "по-малката". Вярвах, че хората винаги говорят, каквото мислят, и се мъчех и аз така. В последствие обаче само си докарах многобройни главоболия и заплетени проблеми, които и до днес се помнят. Вярвах, че думи като "приятелство", "лоялност", "искреност", дори и "любов" са безусловни и вечни. Но разбира се в последствие "вечността" се оказа много кратка. Вярвах и все още се мъча да вярвам, че животът си струва, но някак си вече ми изглежда наивно. Затова и не използвам думата "никога", не заради правилото, а защото "никога" се превърна във "все някога" или "винаги". Не ми се иска да го казвам, но нека всеки си признае пред себе си може ли да гарантира, че нещо в живота му е вечно и сигурно? Някой от вас вярва ли в нещо толкова силно, че е абсолютно сигурен, че вярата му никога няма да отслабне или избелее?
Всичко си има край. И "винаги", и "никога", и вярата, и чувствата, и приоритетите...А не би трябвало да е така. Не би трябвало приятели да се продават за пари, дрога или за каквото и да било. Приятелите винаги трябва да са един до друг, дори и да се променят, дори и да се чувстват безсилни, дори и да започнат да пада. Не би трябвало ученици да бягат от час, скривайки се в двора на училище за един амфет или масур, а някои дори и за инжекцийка, и да си мислят, че тате и мама ще отворят сейфа и ще им оправят кашите. Би трябвало всеки да се бори да стигне до там, до където иска, защото в истинския живот планината не идва при Мойсей. Човек не заслужава нищо даром. Не би трябвало хората да се убиват, не би трябвало да има войни, не би трябвало да има мизерии и глад, не би трябвало човек сам да унищожава планетата и природата и по този начин да погубва собствения си живот, не би трябвало да сме алчни и егоистични, не би трябвало да се прецакваме сами, не би трябвало още куп неща да са така. Но те са така и главен виновник за това няма. И аз съм малко или много такава, и ти, и той, и тя, и те, и всички ние. Ние сме просто хора. Не сме безгрешни, но сме прекалено големи грешници. Това трябва да се промени.
Ако на всички им пукаше, нещата може би щяха да бъдат различни. Но нека не гадая. Не вярвам във вечността, затова и не вярвам, че нещата винаги ще бъдат такива. Дано само не се променят към по-лошо, защото тогава вярвам, че адът вече ще бъде на земята. Е, аз може би до тогава ще съм мъртва, както и вие, така че повечето ще кажат: "Какво ми пука на мен?" Ами ето тук се проявява егоизмът ни, но от този егоизъм след време ще страдат нашите деца и внуци, а тогава ще бъде прекалено късно. А за разлика от "вечността", "прекалено късно" съществува и далеч не е приятно, когато се появи.
Човече, осъзнай се! Промени се, за да промениш живота си, а от там да се промени и животът на всички. Всички ние сме хора, всички ние сме свързани, всички зависим един от друг. От нас зависи как ще живеем. Нека направим всичко по-добро. Нека променим настоящето, за да бъде по-красиво и приятно бъдещето!
Когато бях малка, вярвах в много неща. Вярвах, че Дядо Коледа съществува и се борех със зъби и нокти да докажа, че е така. В последствие се оказа, че всички са крили от мен истината за добрия старец, защото бях "по-малката". Вярвах, че хората винаги говорят, каквото мислят, и се мъчех и аз така. В последствие обаче само си докарах многобройни главоболия и заплетени проблеми, които и до днес се помнят. Вярвах, че думи като "приятелство", "лоялност", "искреност", дори и "любов" са безусловни и вечни. Но разбира се в последствие "вечността" се оказа много кратка. Вярвах и все още се мъча да вярвам, че животът си струва, но някак си вече ми изглежда наивно. Затова и не използвам думата "никога", не заради правилото, а защото "никога" се превърна във "все някога" или "винаги". Не ми се иска да го казвам, но нека всеки си признае пред себе си може ли да гарантира, че нещо в живота му е вечно и сигурно? Някой от вас вярва ли в нещо толкова силно, че е абсолютно сигурен, че вярата му никога няма да отслабне или избелее?
Всичко си има край. И "винаги", и "никога", и вярата, и чувствата, и приоритетите...А не би трябвало да е така. Не би трябвало приятели да се продават за пари, дрога или за каквото и да било. Приятелите винаги трябва да са един до друг, дори и да се променят, дори и да се чувстват безсилни, дори и да започнат да пада. Не би трябвало ученици да бягат от час, скривайки се в двора на училище за един амфет или масур, а някои дори и за инжекцийка, и да си мислят, че тате и мама ще отворят сейфа и ще им оправят кашите. Би трябвало всеки да се бори да стигне до там, до където иска, защото в истинския живот планината не идва при Мойсей. Човек не заслужава нищо даром. Не би трябвало хората да се убиват, не би трябвало да има войни, не би трябвало да има мизерии и глад, не би трябвало човек сам да унищожава планетата и природата и по този начин да погубва собствения си живот, не би трябвало да сме алчни и егоистични, не би трябвало да се прецакваме сами, не би трябвало още куп неща да са така. Но те са така и главен виновник за това няма. И аз съм малко или много такава, и ти, и той, и тя, и те, и всички ние. Ние сме просто хора. Не сме безгрешни, но сме прекалено големи грешници. Това трябва да се промени.
Ако на всички им пукаше, нещата може би щяха да бъдат различни. Но нека не гадая. Не вярвам във вечността, затова и не вярвам, че нещата винаги ще бъдат такива. Дано само не се променят към по-лошо, защото тогава вярвам, че адът вече ще бъде на земята. Е, аз може би до тогава ще съм мъртва, както и вие, така че повечето ще кажат: "Какво ми пука на мен?" Ами ето тук се проявява егоизмът ни, но от този егоизъм след време ще страдат нашите деца и внуци, а тогава ще бъде прекалено късно. А за разлика от "вечността", "прекалено късно" съществува и далеч не е приятно, когато се появи.
Човече, осъзнай се! Промени се, за да промениш живота си, а от там да се промени и животът на всички. Всички ние сме хора, всички ние сме свързани, всички зависим един от друг. От нас зависи как ще живеем. Нека направим всичко по-добро. Нека променим настоящето, за да бъде по-красиво и приятно бъдещето!
Абонамент за:
Коментари (Atom)