"Слънцето изгря заради вас!"

Вижда се човек с някой свой познат или непознат, срещат се, засичат се и погледите им, а всеки доби представа за другия. А колко повече може да научи човек за другите, когато само неговият поглед попадне върху някого...
Ще ви разкажа сега една случка, на която станах свидетелка наскоро. Извинявам се, ако звуча прекалено пряма, и искрено се надявам тези от вас, които не одобряват написаното, да не ме съдят много строго. Все пак какво знам аз, какво разбирам аз?
Юлските дъждове започнаха да зачестяват. През изминалата седмица едва ли и паважът имаше време да изсъхне преди нова струя вода да се изсипе от небето. След поредният за деня дъжд забелязах, че навън започна да изсветлява - явно слънцето се показваше отново. Центърът започваше да се пълни отново, а тъй като нямах възможност да изляза заедно с крилите се досега хора, излязох на терасата да почета - хем по-светло, хем по-свежо. Нямаше и пет минути преди необикновената врява под мен да привлече вниманието ми, а следните думи ме заинтригуваха напълно:
-Вижте! Дори слънцето изгря заради вас!
Странно ухилена, вдигнах поглед от книгата и го насочих надолу към една тълпа, както видях по-късно. Самата тълпа се състоеше все от изтънчени хора - я бизнесмени, я общинари и кметове, я някоя и друга важна клечка като лекари и други такива полезни за обществото души. Облечени все в костюми и елегантни рокли или поли с ризки, всички бяха запалили цигари и говореха оживено на групички, сякаш почиваха от дълго заседание, на което са решавали съдбата на гражданите. От разговорите им се дочуваше по някоя и друга реплика, от която човек лесно придобиваше представа за основата на разговора, но поради високият шум, създаден от тези "важни клечки" и обикновените минувачи, пълни изречения не можеха да се дочуят. Само фрази, гъделичкащи самочувствието, и думи на прекалена учтивост.
След кратко наблюдаване почти всички актьори в моята случка завърлиха фасовете си насред тротоара, без да се замислят колко пълен бе в момента центърът - по това време всички приключваха работа и бързаха всеки по своите си задължения. Извиха се подкани за снимка и фотограф с оплешивяващо теме започна да ги подклажда още повече.
-Не, не тук до никролозите!
Защо?! Ще е толкова подходящо!
В края на краищата строиха се всички пред един храст, но не благодарение на наставленията на фотографа. Заслугата за наредбата принадлежеше на една възпълна жена, която с висок, но мек тон подканваше мнозинството, състоящо се само от хора от мъжкия пол, да се подреди около нея. Стояща в средата, както пчелата-царица стои в кошера си, тя полуотвори устните си, разтегли ги леко и издаде очите си напред - очевидно това бе нейната представа за усмивка.
-Вижте, слънцето изгря заради вас! - същият глас, който привлече вниманието ми в началото, се чу отново, произнасяйки същите думи.
Друга жена стоеше отстрани все още с цигара в ръка. Тя не се присъединяваше към групата за снимка, но и явно не странеше от тях. Види се чувстваше се някак над тяхното ниво, но и същевременно имаше нужда от тяхното одобрение. Ех, ех..
След минутка групата се разпръсна и с груби и неучтиви възгласи всички се заподканяха да си ходят. Тръгна си и фотографът, негодувайки, че летният дъжд го забавил с цели 20 минути.
Неочаквани иронични и укоряващи мисли нахлуха в мозъка ми. Драги ми представители на обществото! Това ли е вашата представа за поведение на публично място? Това ли е вашата представа за отношенията ви с колеги, познати, приятели и въобще всички около вас? Жалко, жалко...
Съжалявам, че ви занимавам с тези изтънчени хора и ви запознавам с впечатленията ми за техните маниери и държание. Мисля, че не е нужно да правя изводите, за които и сами можете да се досетите - хората са лесно-предсказуеми. С всичко това целя да ви кажа само едно - бъдете себе си и не се срамувайте от това, което сте! Няма нужда да се натискате на чуждия пол, за да постигнете нещо. Няма нужда да се подмазвате на хората, за да получите подкрепа. Няма нужда да се обличате в скъпи и маркови дрехи, щом по характер сте си селяни. Всичко това просто е излишно.
По-добре бъдете никой, но себе си. Не бъдете богат, нито известен. Не бъдете важна клечка, нито бизнесмен. Бъдете, каквито сте без маска, за да не ви се смее след време някое дете от терасата.

Мога ли да си го върна?

Понякога се чудя защо е толкова трудно да пишеш за нещо, за което не ти пука много, а не можеш да намериш и една дума за нещата, които наистина имат значение. Това някакъв вид проклятие ли е - да знаеш, че си добър в нещо, може дори най-добрия, а да не можеш да използваш този талант, за да разкриеш болката си и да се отървеш от нея? И листът остава празен, химикалът не помръдва - сякаш и мозъкът се е парализирал в момента, в който и сърцето ти.
Някога чух, че по-малкото е повече, и вярвах в това. Открих го дори сама, когато една вечер впрегнах всичките си сили да постигна някакъв резултат, когато бе достатъчно просто да бъда там. Тогава се заклех, че винаги ще правя, каквото ми казва гласът в сърцето ми. Не спазих клетвата си. Сега разбирам, че по-малкото е повече, когато е постоянно - не може просто да кажеш или направиш нещо и да го отречеш на следващия ден. Какво говори това за теб? Но както казах, забравих да спазя клетвата си, забравих да се боря за това, което мислех, че е правилно. Предполагам, че вече е прекалено късно да поправя последиците, които се оказа огромни грешки. Късно е да кажа "Съжалявам!" или "Прощавам ти!" или "Благодаря!" или каквото и да било. Мога ли да се отърся от това чувство? Не! Мога ли да си върна това, което загубих? Не мисля..Само сляпата надежда..
Ще се преструвам, че съм го преживяла, ако това се изисква, за да се усмихна отново. Отбелязвам обаче, че това не е така. Усмивката не значи нищо, когато е фалшива, сълзата е всичко, защото идва от сърцето!

"Какви времена! Каква стана тя..."
Питам се какво става. Едва ли някой може да ми каже. Едва ли може да се даде смислено обяснение на това явление, наречено "живот". Защо става така? Когато всичко е перфектно, идеално, винаги се намира начин нещо да се скапе. Винаги...
Мисля си, че човек просто иска да бъде оценен, да бъде желан и специален. Той скита, търсейки истинската си същност, за да знае какво да покаже на света. Уплашен, че може да не е достатъчен за хората, слага маската на непукист, на някой, който предпочита да бъде самотен, но невредим, отколкото да рискува да се разкрие, себе си и сърцето си, и да бъде обикнат. Страх, който променя целият му живот. И все пак човек не се бори с него и казва, че не бои, казва, че това е лъжа.
Но докъде ни води всичко? До какво ще стигнем, ако продължаваме в същия дух? Колко още въпроси ще останат без отговор, колко проблеми ще останат неразрешени, колко лъжи съдържат в себе си истината, която търсим? Едва ли някой може да ми каже. Питам се какво става. Питам се как да постъпя...А отговорът снове някъде из сърцето и чака да бъде открит, чака да бъде изровен изпод цялата бъркотия. Защо не чувам гласа? Защо не виждам картинката?
А каква стана тя? Какво мислиш ти? Искаш ли помощ? Аз да. Едва ли някой може да ми отговори...

Song lyrics 2

I don't know who I am, who I am without you...All I know is that I should...I don't know if I could stand another hand upon you. All I know is that I should...

Cause I hate the way I feel tonight and I know I need you in my life. I hate the way I feel inside and promise to make the sacrifice.

Though we go on separate ways, I won't forget so don't forget the memories we made.

And I don't wanna dream about all the things that never were. Maybe I can live without when I'm out from under.

I love you, I loved you all along. I miss you, been far away for far too long. I keep dreaming you'll be with me and you'll never go.

One day I'll turn around and I'll see your hand reach out - I'm only fooling myself.

But I am reaching for you only...

This heart of mine was so beaten down before you came around. My head's been spinning round and round since you been around...

And everywhere I go, I can't get you out of my head.

It's like I'm running from you all the time. It's like I can't breathe. It's like I can't see anything. Nothing, but you - I'm addicted to you.

You've taken over me...It's like I'm not me...

Song lyrics

Be fearless and nothing is impossible. So fearless and know that you're invincible.

You're so much stronger than you know so just let it go?

And what if I told you that your tears haven't been ignored? Everything that is taken can be restored.

I'm there for you and you're there for me.

I'm everything I am because you loved me. You were my strength when I was weak. You were my voice when I couldn't speak. You were my eyes when I couldn't see. You saw the best there was in me. Lifted me up when I couldn't reach. You gave me faith cause you believed.

You've been my inspiration.

When it's my turn to help you out, I'll gladly lift you up without a doubt.

And no matter what they say...I will stand by you forever!

Последици

Предполагам, че ще запомня 3.07.2008 година като прокобен ден. Едва ли някога съм преживявала нещо по-драматично. А което е най-кофти, не знам дали вината е в мен, не знам дали аз съм предизвикала тази катастрофа или просто действията ми са били последната капка, която преля чашата на истината.
Мисля, че чувството ми да бъда винаги честна, откровена и пряма ми вреди повече, отколкото помага. Вчерашният ден абсолютно и напълно го доказва. Думите, които написах на всички и за всички...Според мен е истината, според някои не е. Но истината горчи, всеизвестно е, че хората предпочитат лъжите, защото те са това, в което им се иска да бъдат. Идеята ми не беше да нараня хората. Не беше и да "насоля" никого. Нито да се направя на интересна. Исках просто да бъда чута. Защото от опит знам, че когато говоря, хората почти не слушат. Не от незаинтересованост или някаква друга причина - просто така е устроена човешката душа, да не възприема, докато сама не разбере нещо. Затова и създадох този блог - да напиша това, което никой не чува. Защото ако всичко, което е написано тук, бе изказано на живо, едва ли щеше да повлияе толкова или да причини такива последици.
Сега някои ме съдят за решението ми да открия истината, каквато е, а не каквато я виждам аз или някой друг. Някои вземат думите присърце и вероятно завинаги ще ги носят със себе си. Някои се осъзнават и виждат какво е можело да бъде, ако просто се вслушваха от време на време. Вече няма значение. Ако съм успяла да променя нещо или някого, тогава целта ми е изпълнена успешно. Ако не съм...Значи просто трябва да приема факта, че не съм непобедима и има неща, които просто не са в силата ми да променя. А нямам намерение вече да се боря за изгубени каузи. Както нямам намерение и да се извинявам за действията си.
Сега, ако някой се чуди защо въпреки всичкото, което стана вчера, продължавам да публикувам тук, мога да кажа само едно - вече започнах по този начин да изразявам мнението си и очевидно има ефект. Тогава няма никакъв смисъл да го променям. :)

Това, което ще прочетете, може да прозвучи странно. Прекалено разочароващо е да гледам как това, което винаги съм знаела, че е истина, се окаже, че е лъжа, която е трудно даже да се надявам да е истина. Всичко се срутва, но мисля, че винаги някъде дълбоко в сърцето си съм знаела, че ще стане така. Че е така..Както и да е, сега няма значение - прекалено съм уморена, за да ми пука.
Имам да кажа няколко неща, които по принцип е по-добре да останат неизказани, само че не искам да ги крия вече. Първо до една приятелка, тя ще разбере коя е, ако въобще започне да чете. Преди те обичах и ми липсваше толкова много, когато се премести. Всъщност още те обичам. Просто вече някак си отвикнах да ми липсваш. Преди имах нужда от думите ти, имах нужда да знам, че винаги ще си до мен, защото бяхме приятелки толкова дълго време. Беше най-добрата ми приятелка. Но беше...Сега дори не те познавам. Говорим си веднъж месечно, а се виждаме може би веднъж на два месеца. А когато си говорим е за нещо обикновено и изтъркано, обсъждаме хората, но никога себе си, нито как се чувстваме и т.н. Вече не казваш как си, какво ти е, какво мислиш и чувстваш. Не ме допускаш до себе си и предполагам, че може би никога не си искала. Не ме разбирай погрешно, не те виня. Не виня никого и нищо. Просто ми се искаше да не беше обещавала нищо и никога да не беше казвала нищо, защото всичко се оказа една голяма лъжа. А аз няма да понеса да продължа да се заблуждавам, няма да се опитам даже да го направя. Така че, ако искаш да ми кажеш нещо, по-добре бъди искрена. Ако ли не...предполагам загубата е твоя...
Второ, до приятелите ми, и вие бихте се познали. Знам, че се поотчуждихме, и предполагам, че е нормално. Знам, че сме и в различни училища, градове и т.н. Това, което не разбрах, е защо загубихме чувството си за истинско приятелство. Защото си говорим, когато излизаме заедно, не чувствам, че сме толкова близки, както бяхме някога. Особено някои от нас. Сякаш всички чувстваме, че е задължение да излизаме заедно. Не знам, може би греша. Някак си сега просто не се чувствам така сигурна, както преди години, когато бяхме все още близки. Предполагам, че все пак и приятелството може да избледнее...точно както надписите по дърветата в парка, които направихме, сега са почти изчезнали...И сякаш това е знак за това, което се случва. А това е жалко...
Трето, до трета моя приятелка. Престани с това държание! Остави фактът, че така дразниш. Просто не е честно да си такава всеки божи ден. Нервиш се за неща, които просто нямат значение. Никой не може да ти повлияе. Опитах да говоря с теб, точно както и всички други, и ти просто не слушаш. Защо не си такава, каквато беше? Не е ли по-добре според теб? Защото е по-добре - и за теб, и за всички.
Бих искала да се махна от този град, от хората тук, от всички интриги и лъжи, и преструвки, и всичко останало. Защото тук е просто като една сапунка, където всичко се обърква и всички се чувстват гадно. Не искам да съм такава и няма да бъда. Моля се да се махна това лято, защото само него трябва да изтърпя вече. Ако се махна, като се върна, всичко ще е друго, защото това ще ми е последната година в този град. Ще се подготвям за матурите си и кандидат-студентските си изпити, защото това е единственият начин да се махна. А аз ще го направя, обещавам си!
Нямам нужда някой да ми отговаря на това. Нито исках да нараня някой. Просто се уморих да крия истината. Така че това няма и да е последното, което ще кажа.