Това, което ще прочетете, може да прозвучи странно. Прекалено разочароващо е да гледам как това, което винаги съм знаела, че е истина, се окаже, че е лъжа, която е трудно даже да се надявам да е истина. Всичко се срутва, но мисля, че винаги някъде дълбоко в сърцето си съм знаела, че ще стане така. Че е така..Както и да е, сега няма значение - прекалено съм уморена, за да ми пука.
Имам да кажа няколко неща, които по принцип е по-добре да останат неизказани, само че не искам да ги крия вече. Първо до една приятелка, тя ще разбере коя е, ако въобще започне да чете. Преди те обичах и ми липсваше толкова много, когато се премести. Всъщност още те обичам. Просто вече някак си отвикнах да ми липсваш. Преди имах нужда от думите ти, имах нужда да знам, че винаги ще си до мен, защото бяхме приятелки толкова дълго време. Беше най-добрата ми приятелка. Но беше...Сега дори не те познавам. Говорим си веднъж месечно, а се виждаме може би веднъж на два месеца. А когато си говорим е за нещо обикновено и изтъркано, обсъждаме хората, но никога себе си, нито как се чувстваме и т.н. Вече не казваш как си, какво ти е, какво мислиш и чувстваш. Не ме допускаш до себе си и предполагам, че може би никога не си искала. Не ме разбирай погрешно, не те виня. Не виня никого и нищо. Просто ми се искаше да не беше обещавала нищо и никога да не беше казвала нищо, защото всичко се оказа една голяма лъжа. А аз няма да понеса да продължа да се заблуждавам, няма да се опитам даже да го направя. Така че, ако искаш да ми кажеш нещо, по-добре бъди искрена. Ако ли не...предполагам загубата е твоя...
Второ, до приятелите ми, и вие бихте се познали. Знам, че се поотчуждихме, и предполагам, че е нормално. Знам, че сме и в различни училища, градове и т.н. Това, което не разбрах, е защо загубихме чувството си за истинско приятелство. Защото си говорим, когато излизаме заедно, не чувствам, че сме толкова близки, както бяхме някога. Особено някои от нас. Сякаш всички чувстваме, че е задължение да излизаме заедно. Не знам, може би греша. Някак си сега просто не се чувствам така сигурна, както преди години, когато бяхме все още близки. Предполагам, че все пак и приятелството може да избледнее...точно както надписите по дърветата в парка, които направихме, сега са почти изчезнали...И сякаш това е знак за това, което се случва. А това е жалко...
Трето, до трета моя приятелка. Престани с това държание! Остави фактът, че така дразниш. Просто не е честно да си такава всеки божи ден. Нервиш се за неща, които просто нямат значение. Никой не може да ти повлияе. Опитах да говоря с теб, точно както и всички други, и ти просто не слушаш. Защо не си такава, каквато беше? Не е ли по-добре според теб? Защото е по-добре - и за теб, и за всички.
Бих искала да се махна от този град, от хората тук, от всички интриги и лъжи, и преструвки, и всичко останало. Защото тук е просто като една сапунка, където всичко се обърква и всички се чувстват гадно. Не искам да съм такава и няма да бъда. Моля се да се махна това лято, защото само него трябва да изтърпя вече. Ако се махна, като се върна, всичко ще е друго, защото това ще ми е последната година в този град. Ще се подготвям за матурите си и кандидат-студентските си изпити, защото това е единственият начин да се махна. А аз ще го направя, обещавам си!
Нямам нужда някой да ми отговаря на това. Нито исках да нараня някой. Просто се уморих да крия истината. Така че това няма и да е последното, което ще кажа.