Ако все още вярвам... Може би това е отговорът. Вяра. Надежда. Неспирно даване на най-доброто от себе си на хората, които обичаме най-много. Дори когато не ни отвръщат със същото. Може ли това да ни предпази от болката?
Наистина би ми се искало да вярвам, че може. Искам да вярвам, че някъде там в далечното или недалечно бъдеще всички нас ни очаква един прекрасен момент, в който ще можем без усилие да кажем, че сме щастливи. Че сме постигнали, каквото искаме. Че сбъднатите ни мечти са се оказали точно това, от което имаме нужда, и нищо по-малко. Че хората, в които сме се превърнали, са тези, които сме искали да бъдем, и че те са по-добри от старата ни версия. Че всичко, което се случва сега, има значение и ще доведе до този повратен момент, когато животът ще стане по-лек. Но не мога да бъда сигурна в това.
Лично съм се уверявала, че понякога фалшивите успокоения на хората се сбъдват. Че невероятното се случва, когато най-малко го очакваш, и, естествено, променя всичко. Уверявала съм се, че винаги, ама абсолютно винаги, може да стане по-лошо. И по-лошо от по-лошото. Уверявала съм се и че не всяко желание има желаната стойност - понякога е по-добре мечтата да си остане несбъдната. Но все още ми се иска да се уверя, че не перфектното, а красивото съществува. То е много по-ценно и стойностно. И тръпката от него никога не се губи, никога не изчезва. Затова ми се иска и да вярвам, че любовта все още е "две души, посрещащи всичко заедно - и зло, и добро", а не "той се интересува от физическите отношения, а тя - от материалното". Макар че с всеки изминал ден се разубеждавам все повече..
Човек е най-големият си враг. Няма кой да ни навреди повече, отколкото сами си вредим. Независимо дали е от страх, глупост или прекалена заслепеност. Неслучайно всеки от нас се чувства зле за своите собствени деяния, а не за постъпките на околните спрямо него. И все пак ми се иска да вярвам, че някога ще настъпи този момент, в който всеки ще вярва в себе си, и това ще му дава сила да избира винаги вярната посока. Искам да вярвам, че някой ден всеки ще има истински принципи, които да следва и спазва, които да са стойностни. Искам да вярвам, че някой ден всички ще спрем да се съдим за това какви сме и ще се възприемем заедно с всичките ни недостатъци и недодяланости. Искам да вярвам, че има полза да вярвам във всичко това. И пак някак изглеждам наивна..
"Ще дойде един такъв момент.. Даже, когато се случва, няма да разбереш.. Няма да усетиш нищо в самия момент, в смисъл, няма да го познаеш.. И просто след това ще се разбере.. Че това е моментът, който си чакала цял живот!" Ще стане ли наистина така?

Изливъм си душътъ

И ся без дъ съм пушилъ и без дъ съм съ нашмърквълъ, ми дойдоха няколко ништица да ви кажа...
От де да започнъ... Не, първо ше ви разкажъ една историйка. Много кратка наистина... Имало едно време там някаде в пущинакъ едно градче. Много мънянко. Там живели хора като хора - я завистливи, я толкува оспели, та чак затънъли, я "ни лук яли, ни лук мирисали". Сякви. Там не ставъло нищу по-интересну от клуки, интриги, лажи такива ми ти работи. И аз ся за кво го казвам тва? :?
Ма въпросъ, за който исках да обърнах внимание, е, че... Май забрайх. Кво да напрая, само първа в университета съм. Тъпа съм, ни посищавам лекциите по български език, 'щото ме е срам от минималните ми знания по тоя така труден... как беше думата...... А да! Дисциплина! Труден дисциплина, да! Ся ми са смейти, аз само жалки спициалности кандидаствах, нали съм тъпу същество. Мисля, кат пораснъ да скупявам свине. Някоя циганска кочина шъ ми дойде пирфектно... Ако разбиръ съ не умръ от прустотия... Ама има времи докът пораснъ - даже цял живот ни шъ ми стигни...
Кат не смятъм да почна да са и*ъ със всеки. С ония там индивиди дет съм израснълъ с тях, ша мъ карът по паметници на смени и ше ме спукват. Аз, разбиръ съ, тогава ше съм нашмъркана или напушена, или и двете. Аз без тва не моа, тва ми бяха бакшишите цяло лято. Аз съм ш*бана наркоманкъ, какту убичът да казвът местните. Та, искъм не 30,а 300 евро ин дъ ноуз, за да падът бучки от носът ми. Тъй мий най-яку.. Да изпаднъ в амфету-комъ или а влязъ ф стария ми марихуанен халюцинация. Якуууууууууу!
Ма ко ли си бръщолевя и аз! Си ходя си скупявам свинете май... или да си и*ъ майкътъ... Или да ходя да лъжа някуя "приателкъ", кът приятеля и спи с мене май.. Оф, ма той ми беше племенник... Е*и маа, онуй нещу рот ни признаа. Те ората убоу казъха, чи одим амъ... Шъ земъ дъ ги послушъм. Ша гу качвъм и негу на паметникъ горе.. Мъ той па кола няма.. Дее*а маа, гуляма е шматка.
***
Пееше се в една песен (или рапише), на която ти преди години се смееше: "За тия индивиди, за тия, 'дето сипят по адреса ми обиди - за тях среден пръст и от сърце FUCK OFF!" Да, ти се смееше. Изглежда не си можела да повярваш, че някой е способен да отреже хора от живота си, които не се държат добре с него. Оказа се обаче, че всяко действие си има цена. Плащаме си за абсолютно всичко - добро или лошо. Да, аз щях да си изпатя в парка на бала на Св, но благодарение на приятел се оттървах и благодарение на приятели го превъзмогнах. И си направих и двете матури задоволително добре, без да преписвам, без да ми дават червената папка или зам. директорката да влезе да ми даде есето. А ти... Вие... За момент бяхте на върха... Все още не бяхте променени... Когато всичко започна да се връща!

П.С. Само да отбележа, в първата част съм допускала нарочно правописни грешки. Точно поради тази причина и в понеделник съм си в Стражица - защото си имам някво напонятие от БГ език и култура (благодарение всички знаем на кого), а не защото съм в някаква си жалка специалност. ;) Сайонара, като научите японския, тогава ми кажете, че съм тъпа. :)

Когато за сетен път погледнах назад, нещо се бе променило... Какво бе то? Какъв бе този шум, заливащ пространството? Как бях паднала на земята?
В един миг всичко може да се промени... Сивото ежедневие да се превърне в черно. Трудното да изгуби смисъл. Нищо да няма значение. Да искаш да спрат да говорят, да те зяпат и сочат, да си шушукат и обсъждат... Да искаш да избягаш от кошмарната реалност, която все още не можеш да приемеш. Навярно никога няма да успееш да го сториш. Навярно човекът никога няма да е свободен както птиците. Навярно нещата губят значението си в мига, в който им обърнеш внимание. Аз не знам... И навярно няма да узная...
В един миг всичко може да се промени... Ритайки стените, секундата ти се струва безкрайно дълга, а болката - успокояващ гъдел. Удряйки невидимото във въздуха, не крещиш. Само замахваш с надеждата да уцелиш това, което още не можеш да съзреш. Една борба, която трябва да спечелиш. Безсмислена борба, която водиш сам със себе си. Та нима съмнението ти спечели червена точка? Или по-скоро червен картон?
В един миг всичко може да се промени... Но това не значи, че когато нещо ти хареса, трябва да пропуснеш всеки миг. Не... Преминаваш през всички тези силно значими мигове, търсейки ангели сред многото дяволи. Търсейки истината в море от лъжи. Има ли, няма ли такава е трудно да се каже. Поне не в този миг, който промени всичко.
В един миг всичко може да се промени... И когато в този миг аз се обърнах назад, нищо не беше същото? Беше шумно, макар да нямаше никой, а аз бях на земята... В следващия миг бях изправена, обградена от хора, но прекалено изолирана, за да сдържам сълзите си. Ръцете не ме боляха от ударите, само сърцето болеше от онази, новата рана. Но кръв от него няма да закапе. Кръв от моето сърце никога не ще закапе... Миговете може би променят всичко, но не и това, което сами скриха в себе си.

"И на следващия ден слънцето отново изгря, Земята се въртеше и аз щях да бъда добре..."
Дали? Дали когато и последната цел, всичко ще бъде наред? Дали когато се сгромолиш с трясък и злорадството е единствената реакция, всичко е наред? Дали когато стигнеш дъното, наистина няма накъде да вървиш, освен нагоре?
Може би. Несигурността не дава отговори, неопитността не може да извлече поука. Проверката ли е номерът? Има ли смислена причина за цялата тази пропаст, която зее? Къде са новите две врати, щом тази вече е полузатворена? Защо са всички тези въпроси, когато така или иначе отговорът ще се мени с всяка седмица?
Никой ли не ти е казвал, че животът не е честен? Кълна се, понякога тази несправедливост е направо нелепа. По-нелепо е обаче отношението на хората към нея - някои пропадат, някои се радват. И просто е устроен светът - с въпроси без отговор, критика срещу борбата и вечно недоизказани мисли...

Има звезда, огряваща всяка нощ. Нощ на открития в до болка познатия свят, на неочакван страх пред очакваното ново, на липса на нужното, когато вече уж е ненужно. Каквато и да е нощ… Колкото и красива да е, колкото и голяма да е бледожълтата луна, изгряла над обграждащите хълмове, тъмнината не е нищо повече от тъмнина. Освен ако разбира се не е споделена с някого... Който да разсее всичко.
А в полунощ, когато обиколката през познатите места не доведе до нищо повече от приятно болезнени спомени, луната и звездата все още стоят там. Непоклатими, като скали, устояващи на бурните морски вълни. И все пак ярки, превземащи окото, шепнещи „Все още сме тук..” Те са били там, в спомена, на фона на бързо избледняващите фигури. Дори сега в себе си пазят отражението на тези лица, изразът на тези очи, които цяла нощ се взираха в тях, които се молеха утрото никога да не настъпи. Сякаш началото на новия ден бе нежелано пред завършека на стария. Сякаш тъмнината бе по-поносима в сравнение с сивотата на деня.
Утрото обаче винаги настъпва. Независимо дали е желано или не. Макар и да носи предизвикателства и болки със себе си, то бива посрещано с необходимата готовност и смелост. Така стана и този път. Тъмнината се разсея, звездата и луната изчезнаха. Накрая не остана никой, който да помогне в нощта, която настъпи с утрото.

Просто съжалявам за сега, приятелю 2

Познат рингтон отново зазвучава от телефона. Познат, но забравен. Празната стая ехти от мелодията и вибрацията на телефона ми, но аз така и не намирам сили да натисна зелената слушалка. Вместо това червената изпъква пред погледа ми. Не натискам и нея, не изглежда правилно да затворя на някогашен приятел, въпреки че точно това ми се искаше да направя.
За секунда през мен премина прорез. На болка, на тъга? Не, по-скоро непукизъм. Но не към преди. Не към онези дни, в които още бяхме деца и пазехме невинността на усмивката и бурния смях на всички глупости, които вършехме. Не към някогашното ни Аз и към всичко онова, което днес ти наричаш "прекрасен спомен". Това е прекалено много, за да го забравя, намразя или остана безразлична към него, но просто се научих да живея без него. Защото то е вече минало.
Изпълних се с непукизъм към сега, сегашните обстоятелства, може би дори към теб. Не си това, което беше, или поне това, което мислех, че си. Онези слънчеви дни, които много напомнят на днешния, вече ги няма. Тогавашните деца ги няма, изчезнаха с усмивките и със сърцата си. Останахме само ние и това място, което завинаги ще остане в моите спомени като мястото, което някога съм обичала. Не което обичам сега. И предполагам винаги съм знаела и от години съм подозирала всичко и действията ми не са били нищо повече от отричане на истината. Но и знам, че е трябвало да стане така, знам, че е трябвало да продължа да опитвам, за да съм сигурна накрая, че няма за какво да съжалявам. За да не изпитвам болка...само разочарование.
Затова ти вдигам. За да разбера, че и в твоят глас вече има скрит непукизъм във вежливо зададени въпроси. За което не те обвинявам, нито оправдавам. Затова и казвам: "Съжалявам за сега, приятелю. Знам, че ще намериш как да ме опровергаеш, ако пожелаеш. Просто вече не е преди, а в сега няма какво да се промени!"

Преди почти две години описах съвременния млад човек като мрачна картина, копие на заобикалящата ни реалност. Допуснала съм грешка. Съвременният млад човек не е такъв - такъв е светът, в който живеем, такива са действията на всички ни. А това прави новите поколения все "по-напреднали и по-напреднали".
Не знам дали все още някой гледа новини. Дори аз не го правя често, въпреки глупавия си стремеж след време да се реализирам в средата на медиите. Случи се така, че отскоро просто попаднах на няколко емисии, които доразвалиха иначе ниското ми мнение за светът в 21 век. Бомбадировки в ивицата Газа, закани за военни действия от страна на Израел, стачки на пакистанци в САЩ, безбройни стачки в нашата родина, скандали с газови водопроводи в Европа...Това прилича на прага на Трета световна война. И колкото и жалко е това да се признае, всички ние, поне тези, които поне малко се интересуват от кончината на света, сме наясно, че такава ще има. С всеки изминал ден уверението ми нараства в тази вече почти не-хипотеза.
Излишно е да се задават въпроси защо, как, кога и къде. Факт е, че светът е пред саморазрушение и виновници все още няма. Не, всъщност по-право е да кажа, че виновник има, но има и страх пред публично признаване на виновника. Страната на мечтите, родината на Холивуд, на световноизвестни актьори и музиканти, идолът на всяка страна, безспорния лидер в контрола на световното положение - всичко това може да бъде наречено с една дума "САЩ". Истина ли беше 11 септември? Вероятно не, а по-скоро бе "оправдано жертване" на хиляди невинни американци и "справедливо обвиняване" на двадесетина невинни хорица, които по някакъв начин някога са навлезли в конфликт с Великите Щати. Оправдани ли бяха всички военни конфликти на Балканите и в Близкия Изток? Отново отговорът е не и в този случай целта не оправдава средствата, защото жаждата за пари и власт, която практически е излишна и ненужна, не може да се нарече цел. Това кара дори да се замислим дали всички истини и факти, които са ни доказвали братята американци, не са просто лъжи. Драги г-н Колев, не дай боже да ги стигнем американците! Не и този им образ. Защото маската, която всички ние виждаме по новините, в шоутата им, дори и във филмите им, е просто фалш, подтикващ ни към желание да се сринем в пропастта заедно с тях, както направихме и през световните войни, само че с немците и великите им тактики. И ако Щатите наистина са толкова велика страна, защо дори и в музиката има т.н. издънки като Еминем и редица други изпълнители? Защо в редица филми се загатва са неправилните решения на управляващи, които не решават само съдбата на народа си, а и съдбата на човечеството? Защо сега американците не ни поведат към ново начало, към свят без кръвополития, омраза, завист, войни, към съществуване с мир и уважение? Отговорът е прост - защото американците са позьори.
Но отговорите на въпросите ни не се състои в политическата сцена. В сърцата ни има нещо много повече от негодувание към нередностите, върлуващи наоколо, и точно тази сила подбужда това негодувание. Не знам какво е, но знам, че същото това чувство се затрива от всеки един човек на земята. Страх, омраза и завист разрушават това, което остана от някогашните убеждения на предците ни и от честта, която напразно се мъчим да браним. Направих грешка, заявявайки тогава, че се боря, когато сега, по-малко от две години по-късно, осъзнавам, че никой вече не се бори. Към какво се стремим? Пари, власт? Ще бъде лъжа, ако някой заяви, че тези неща не го привличат. Парите са добили опияняващата стойност на вещи, които уж водят до уважение. Ненапразно всички се стремят към тях, защото без тях те са ранни пътници към гроба в буквалния смисъл на израза. Но за разлика от комунистичните идеи и демократичните идеи за възнаграждение според труда, парите винаги са идвали според връзките. Много рядко според късмета. И разделението ни според този принцип, ненавистта ни към по-бедните или по-богатите е нелепа и високомерна, защото на никой не му пука в коя класа ще си утре, щом сега си в различна от неговата.
И все пак нещо нравствено ни дели, още преди материалното да се намеси. Прекалено малка съм, за да знам какво е или да го проумея. Навярно никога няма да бъда достатъчно мъдра да го направя. Защото познавам хора, които са живели на едно и също място през целия си живот и са познавали цял живот едни и същи хора, и са щастливи, но познавам и хора, които отскоро живеят на същото това място и се чувстват като жертви. Казват, че приятел в нужда се познава, но също така твърдят, че истински приятели са тези, които са с теб и във възхода ти, защото е лесно да са с теб в мизерията. Те си противоречат. Точно както гласовете в главата ми, които казват, че все още си струва да се опитам да променя нещо тук, в този момент, и тези гласове, които казват, че нещо е загубено преди години и възвръщането му на това място е невъзможно. Точно както съмнението, че всеки гледа собствения си интерес, което всъщност води и до завистта и омразата. Всичко това е прекалено оплетено и сложно за мозъчето на една бъдеща абитиурентка от малко провинциално градче. Поне така твърдят всички.
Въпреки това бунтарството или може би инатът никога не са ми изневерявали и отново не съм съгласна. Всичко това може да спре. Войната и омразата имат своята ахилесова пета, която чака да бъде улучена. Любовта е много по-силна, отколкото всички ние мислим, и крилата, които скоро се надявам да получи, могат без усилие да разпръснат уханието й навсякъде. Приятелите могат фактически наистина да станат приятели и да се вслушват в съветите, да вярват у близките. Но затова не се изисква инат или бунтарство, то е нужно само за твърдение на този все още неосъзнат факт. Изисква се духовна сила и стабилност, която вероятно аз не притежавам, щом противно на думите си не правя нищо по въпроса. Иска се истинска, непокварена любов, която се крие у всички нас.
Четохте ли вестници днес, гледахте ли новини? Ако все още мислите, че светът е мирен, и отказвате да се уверите в това, ви препоръчвам да гледате. Ако не...е, съветът ми е същият. За да просъществува процъфтяващо и напреднало човечество, трябва целият свят да осъзнае грешката си. Което на практика засега е невъзможно. Но какво пък? Инатя се и казвам, че все още нищо не е загубено!