Изгубеното в Коледния ден

Има 3 дена до Коледа. И както обичам да казвам, 3 е хубаво число...по много причини. Този път обаче тройката не може да помогне, не може да върне това, което ние всички загубихме.
Коледа винаги е бил, все още е и винаги ще бъде най-страхотният празник, който някога е съществувал. Като символ на раждането, на надеждата, на мечтите, на щастието, Коледа винаги ще живее в сърцето ми. Ще тлее и гори като жигосан белег, поставен ми от детска възраст, който едва ли някога ще може да зарасне. А и не искам! Белезите от ценни моменти, болката от щастието - никога няма да пожелая да ги заменя дори да става въпрос за милиони долари или, както е модерно да се казва сега, за милиони евро.
Загубихме нещо от Коледата. Всички ние. Всеки ден ипращаме поне по едно съобщение, в което призоваваме към подбудата на всички приятели към по-добри чувства, но едва ли сами го мислим. Това е просто отчаян вик за щастие, за любов. И всички се смеят, когато през лятото съм в коледно настроение, но истината е, че не аз съм смешната, а те. Коледното настроение се състои в много повече от жаждата за подаръци. То не е само в зимния декемврийския ден, а живее във всеки от нас в зависимост колко сме силни. То е във вярата в чудеса, в надеждата за нещо по-добро. И някак си оптимизмът винаги се свързва с Коледа, с прелестната светеща елха в снежната нощ и с децата, бягащи около нея и пеещи песни за здраве и щастие. Коледа е повече, отколкото всеки от нас вижда и отколкото някога ще види. Защото всичко прекрасно е невидимо за очите, а е зрящо само за сърцето, което знае какво е истинско съкровище. А никой от нас вече си няма и напонятие.
Коледа отново е близо. Но колко от нас са близо до Коледния дух? Не говоря за партитата с напивания и напушвания. Говоря за надеждата и щастието. Защото Коледата, поне за мен, се вижда в снега, отразяващ цветните игриви светлини, окачени по елхата, състои се в неуморимостта на децата, играещи във същия този снежнобял сняг, който сега е коренно различен, крие се в очите на всеки от нас. Макар и да го крием, коледна надежда живее в сърцата ни. Надежда за по-добър живот, надежда за прекратяване нелепата смърт на хиляди млади хора, надежда за подобровяне живота на милиони хора по света. И Коледа ни помага да повярваме, че всичко това е възможно.
Защо всеки се смее? Какво лошо има в това да търся надежда, па макар и сляпа, във всичко, което правя? Не, в това има сила! Която вие нямате...Коледа е много повече от празник...но само за тези, които вярват в нея!

За родилните мъки на една млада дама

Добър вечер, дами и господа! Вие сте с поредната ни емисия.
Днес, 19 декември 2008 година, една приказка отново завърши с красив край. Шестнадесетгодишна девойка от гр. София за малко да роди в столично такси. По думите на момичето, когато получило първите болки, признак за наближаващото човече, се обадило на такси, което да го закара до близката болница. Както във всяка приказка, обаче и тук имало усложнения - трите протеста, върлуващи този ден из страната, попречиха на младата дама да стигне безпрепятствано до родилното отделение. С помощта на навременната намеса и сътрудничеството на журналисти и полицаи родилката достигна до болницата.
"Дишай, бате, не се безпокой, бате, само дишай! Добре че беше шофьора! Помислих "Мали, ще родя тука!" - разказва героинята ни по-късно пред репортер от БТВ. Бихме искали да благодарим на смелия таксиджия за куража и самообладанието, което е проявил в този критичен момент!
Сега малко по-обширно за гореспоменатите протести. Проведохме анкета, според която столичани не одобряват протестите на студенти, земеделци и еколози, защото, благодарение на задръстването, което са причинили, г-н Бойко Борисов, кмет на община София, е закъснял за работното си място повече, отколкото обикновено. Искрено съжаляваме за несгодата, сполетила г-н Борисов, и призоваваме всички стачкуващи и търсещи правдата люде да вършат тази си дейност през нощта. Молим се само да не се натъкнете на група пияни студенти, невземащи участия в протеста ви, и те да ви пребият до смърт. Също така се надяваме, че няма да попречите на никой от високоуважаваните ни политици, управляващи или други членове на хайлайфа, за което да заплатите със сума, десетократно по-голяма от студентската ви стипендия. Ако разбира се не са ви я отнели заради тринадесетата заплата на Народното ни събрание. Нека силата бъде с вас и вие навреме осъзнаете опасностите, които ви грозят.
И накрая малко радостни новини. От днес управляващите ни излязоха във коледна ваканция, която ще продължи до средата на януари. Одобрение за това не поискаха от никого, но се обзалагам, че всеки ученик и учител, чиято ваканция е 12 дена, ще одобри идеята - кой не дава мило и драго за родината си!? Г-н Пейчев, зам. министър на земеделието, днес обяви, че след кратката почивка той и колегите му бързо ще се завърнат към ежедневните проблеми и бързото им решаване. Трябва да ум окажем честта да му признаем навременното справяне със стачката на земедлците - само за един ден той успя отново да спечели доверието им с красноречиви обещание. Браво, господа министри!
Довиждане от мен, дами и господа! Ще се видим отново, когато държавата ни има какво да каже!

Пипъл, към ту йор сенсиз!

Нека и аз като една образована и модерна балгарка да изразя своята балгарщина! Нали сме в свободна държава, имам право на глас!
Осенението ми дойде, когато вчера се събудих с отвратителен махмурлук, не помнейки нищо от предишната вечер. О, беше ми трудно да изтрезнея, да! А представяте ли си каква беше изненадата ми, когато съвсем случайно по информационни технологии попаднах на клипче в интернет, в което аз съм пияна като кирка и заспивам на масата! Не можех да повярвам, че празната бутилка уиски, намачканите 3 кутии от цигари и кисийката с бял прах (най-вероятно упойващо вещество!) бяха на моята маса. О, аз реших да намеря човека, устроил този съботаж срещу мен! Кой по дяволите си мисли, че е той, че да ме упоява! Няма да загубя репутацията си на тройкаджийка, която не може да чете, заради някакъв пикльо, който си е решил, че ще му е забавно да ме упои и да ме снима! Съботаж! Аз просто не бях пияна...А сега ще се наложи и да бръкна надълбочко, че отново да си очистя честта. Ех, тази нация, излакоми се и тя вече за зелени хартийки!
Знаете обаче аз съм си зодия лъв, не се предавам така лесно. Реших да взема да опровергая слуховете, че съм леко ограничена и глупава, затова в час по английски, когато ме помолиха да чета, аз бях готова да надам глас. Какво съм виновна само че дъхът на съучениците ми е прекалено силен?! Моите телешки очи се насълзяват от такъв дъх! Тюх! ... Сега си помислиха, че рева... Не, просто дишате прекалено дълбоко!
Явно обаче животът е благосклонен към мен - отново опитаха да ми помогнат по английски и по история. Представих се блестящо балгодарение на моя скъпа съученичка. Не бих се справила със задачите, ако не беше тя да ми каже, че "е" е съгласна. Благодарна съм на Господ за такива приятели.
Ето ме мен, върнала благословението на съучениците си, вървя по коридора гордо-гордо. Не си мислете обаче, че съм надута - далеч сте от истината. Гордея се със всичко - от милосърдните ни полицаи до патриотичните ни политици. Колко пъти съм карала, а съм само на 17, и добрите чичковци полицаи не са ме спирали! Дори ми мятаха с усмивка на уста. Но разбира се един приятел веднъж ми разправя как го спрели полицаите за превишена скорост и той им подал веднага една хартийка, и те го пуснали. О, толкова добросъвестни полицаи си имаме в Балгария! САЩ ряпа да яде. А политическите ни лица - нямам думи! Толкова добри хора! Мислят за Балгария и знаят кога кое как да направят. Е, куца им това, че ползата винаги е срещу Балгария, но нищо на този свят не е перфектно. Трябва да се радваме, че поне се появят в залата на Народното събрание - това си е достатъчна работа.
Гордея се аз и с българската история. Макар да не знам какво е станало през 681 г. или 1878 г., или на 22 септември, или кой е хан Крум, аз съм горда. Знаете ли защо? Защото така ми каза учителката по история. А аз като послушно дете слушам и се радвам, и почитам, макар и да си нямам напонятие какво. Но аз знам едно - без 2 юни, денят на славянската писменост и култура, Балгария нямаше да бъде същата. Добре че е Симеон да измисли азбуката ни, какво бихме правили без него? Но представяте ли си, има хора, които и това не знаят! Приказват ми, че някога си Балгария била на 3 морета. Стига глупости, бе! Това да не е САЩ! Не съм аз чак толкова глупава, че да вярвам на всяка дума! Няма сега Балгария на три морета, значи никога не е и имало! Смешковци, само си мислят, че знаят нещо..а са толкова неграмотни!
Ето я обаче нея...тази всезнайка...Уж знаела на английски, а нищо не казва на английски. Използва все някакви странни думи като "етимология", "сараказъм" и "малодушен". Никой не й разбира, а тя си мисли, че е умна...Смее ми се, като й кажа "Пипъл към ту йор сенсиз!", и ми казва, че се пишело "People, come to your senses!" Да бе, тогава сигурно аз не мога да разпозная буква от цифра! Толкова е тъпа! Дано някой й помогне преди съвсем да изкуфее.
Виждате аз съм балгарка! Каквото й да говорят хората, аз съм патриотка и желая турското присъствие в Балгария да бъде възстановено, защото само тогава България процъфтява. Аз съм за турците, а пък нека всеки ми се смее! Аз съм балгарка! А сега трябва да лягам, защото трябва да ставам след 12 часа...Така и няма да ме оставят да се наспя като хората тези даскали!

Просто спри и се огледай за момент. Поеми глътка въздух, нека съживиш сърцето си. Замисли се къде си, кое е твоето място. Запитай се щастлив ли си и какво още искаш да направиш със живота си. Запитай се целите ти струват ли си да дадеш най-доброто от себе си или вече имаш, каквото ти трябва. Най-вероятно отговорът ти е близо, много близо. Но не е лесен, не и ако не знаеш какво наистина има значение. Тогава просто поемаш по грешната пътека с чисти намерения, докато не стигнеш до правилния път, но вече покварен и омърсен и връщане назад няма. Явно стълбата, към която си се стремял, е водила не нагоре, а надолу.
Толкова много омраза снове по земята. Шава с крака и спъва всички ни. Оплита ни в сложните си мрежи, оставяйки ни без дъх и без сила. И накрая ни превзема, бавно пропивайки ни със своята смъртоносна отрова. Повечето хора вече са заразени завинаги. Всеки търси и иска това, което няма. Не виждайки че може би вече има повече...Може би търси слава, може би търси пари, може би търси нещо, което ти имаш. Представяш ли си какво означава това? Този човек е готов на всичко, абсолютно всичко, за да получи твоето. Може би не защото е по-добро, а защото е твое. Най-вероятно дори ще премине границата, мислейки си, че няма такава. Безскрупулност, лъжи, лицемерие... Всяка дума е преструвка, всяка усмивка - фалш. Уж се издига в очите на всички с умението си да играе игрички с хората, а всъчщност печели врагове. И накрая път право към ада вместо към рая. Пази, Боже, от такива хора! Дано никога не срещнеш такъв човек! Малко вероятно е обаче да се опазиш - "изкачващите се" се увеличават със всеки ден. Рано или късно всеки ще се опари и ще вкуси от тяхната отрова.

Sometimes I want to hide, sometimes I don't wanna fight.
How can I heal the pain inside?
But when I'm with you, I know it's true
and fall in love is all I do.


1.Whenever it's dark, whenever it's cold,
I look in your eyes to reach to your soul.
The one that I need, the one that I want,
makes me wanna sing, to write this song.
Br. And,baby, I'd fall apart without you.
Oh, I'm so lost if you're not beside me.
Ch. Where would I go, what would I do if you weren't here for me?
What would I know, what would I do if you didn't make me see
that with you I'm all I'm ever gonna be,
that next to you is where I wanna be.
Oh, baby, you're the one for me!
2.No one ever believed, no one ever knew.
What we were they said it's not true.
But you believed, you knew,
and you said it's gonna be true.
BR. CH.
Anytime you need me, I promise I'll be there by you.
Oh, you gotta believe me, I'm so in love with you.

За преводи търсете автора :P

Киселото грозде и плодовата салата

Накрая всичко излиза наяве

Навярно всеки е чувал всеизвестната басня за лисицата и киселото грозде. За тези, които не са, защото със сигурност ги има, ще я преразкажа накратко. Разхождала се лисицата и не след дълго видяла лоза, напращяла от едри и сочни гроздове. Прияло й се на лисицата от вкусното грозде и решила да си откъсне. Да, но проблем! Лозата била висока и, колкото и да подскачала, не могла лисицата да достигне дори и едно зрънце. След редица отчаяни опити тя си тръгнала, повтаряйки си, че гроздето е кисело. Поуката е, че щом човек не може да има нещо, той го приема за по-грозно и низшо, отколкото всъщност е, само и само да не нарани собствената си гордост.
Песимистът би рекъл, че за него гроздето е не кисело, а просто нему никога не се полага нещо толкова вкусно. Реалистът би сметнал, че гроздето просто недостижимо за момента. Оптимистът би се заклел, че всеки момент ще достигне този превъзходно сладък плод. А към коя графа са тези хора, които уверяват гроздоберачите, че продукцията им е не просто кисело грозде, а направо зелено? Завистници? Недоброжелатели? Или може би егоисти? О, да, такива хора биха направили всичко по силите си, дори това, което ти и аз смятаме за прекалено и извън рамките на приличието, само за да постигнат своето. А недай си боже да го получи някой друг! Тогава идва ред на плодовата салата...
Лисицата си тръгва, оставяйки лозата зад гърба си. Но това е в баснята. В истинския живот нещата стоят по малко по-различен начин. Започват интриги, злословения, обиди, кавги и всякакви подобни словесни, а понякога дори и юмручни разпри. Тогава цялата тази история с гроздето прилича повече на плодова салата – две кавги и един спор, наразяни на едро, гарнирани с интриги, набучени на малки пластмасови мечове, и обилно поляти със смесен сок от обиди и лъжи. И шамари за тези, които искат. Тази салата си остава вечен деликатес, който при това се раздава безплатно. Всеки опитва, а желаещите могат да си вземат и още.
А как процедира този добрал се до гроздето? Връчва го на „лисицата”? Не! Хвърля го така, че никой да не го има? Не, това също не е вариант. Аз бих го задържала при себе си. Какво съм виновна, че съм успяла да постигна това, което някой не е могъл?! Това не е мой проблем. Няма и да стане. Да говори кой каквото си иска, да прави, да върти, да суче, да плете и каквото там се правят още интригите. Мен не ме засяга и няма и да ме засегне. Не получили „хората” достатъчно внимание...Което даже не оцениха, когато го имаха...За което не се замислиха преди лекомислено да го отхвърлят...Което явно сега искат отново...Искат, ама няма вече. На останалите им дойде в повечко плодовата салата и решиха да я оставят настрани. А трагичното е, че „хората” даже и не осъзнават колко са смешни и жалки в очите на останалите с последните си напъни да сготвят нещо. Даже бих ги определила като отчаяни удавници в дълбок вир от недостатъци, търсещи своята сламка-прошка. Понякога обаче е прекалено късно дори и за това. Жалко наистина...А някога ги уважавах.
Директно към „хората”...Нямам намерение нито да споменавам имената ви, нито да споменавам друг път случката. Не се лъскайте и от факта, че пиша за вас и вашите прояви – правя го, защото исках да напиша нещо такова (няма да напиша точното име, защото няма и да го разберете :D), вие просто бяхте първите, които ми дават повод. Надявам се и последните... Всъщност едва ли и ще схванете намека, който се опитах да направя – ваш проблем. Както казах, мен не ме интересува какво ще ми кажете, какво ще мислите за мен, как ще се държите от тук нататък. Едно обаче е сигурно – след една година всичко ще излезе наяве. Не само аз и останалите ще знаем какво представлявате – вие също ще го разберете. Денят на страшния съд е неизбежен за всички ни.

Просто съжалявам за сега, приятелю!

Здравей, странниче! Еех, много време мина, мнооого време...Кога бе последната ни среща даже не си и спомням. Но както обичаше да казваш ти, не времето, което е минало, е важно, а времето, което сме запомнили. А ти какво запомни, стари ми приятелю? Запомни ли всичко лошо, което чу? Повярва ли на всяка лъжа, която ти бе казана? Разбра ли колко лош може да бъде светът? Бори ли се за изгубени каузи, които никога не си искал да изпуснеш? Не си, разбира се...Никога няма да станеш такъв!
Как ми се иска да бъда като теб! Все още да мога да тичам по поляните със същата воля и свобода, както преди. Все още да мога да вярвам в магията и красотата, както ти все още правиш. Но не съм... Не, приятелю, не се чуди. Може би когато се срещнахме за последен път, все още имаше надежда за мен. Може би раздялата ни ми повлия в тази насока. Може би просто се предадох прекалено лесно. Надеждата вече умря, а тя беше последното, което ми бе останало - аз няма да бъда това, което някога бях. Колко тъжно! Как ми се плаче, защото все още не мога да приема този факт и се боря, макар да знам, че е безсмислено. Как ми се крещи, макар че мълча и посрещам всичко с привидно безразличие. Как искам да върна времето назад, за да можем да бъдем заедно, за да мога да бъда себе си!
Кога пак ще бъда щастлива? Кога всички ще бъдем отново хора, не онази сянка на човешко същество? Приятелю, къса ми се сърцето, като гледам какво се случва! Войни, предателства, интриги, болести, пристрастявания, болка, страдание, отричане, омраза...Само част от думите, които мразя, а с които описвам днес себе си и света около мен и теб. Защо не мога отново да творя с онази лекота, с която го правех преди? Защо предпочитам чуждия език пред моя собствен и роден? Защо не мога да открия у хората онази топлота, която откривах преди? Защо и при мен тази топлота все повече започва да се губи? Защо, приятелю, пътищата ни се разделиха? Ти беше част от мен, най-добрата част от мен, а сега си вече спомен от миналото. Ти беше това, което аз винаги исках да бъда и към което все още се стремя. Ти беше мой приятел, ти беше аз! Но животът е странен, както казваше. Ти пак си си ти, а аз само се надявам някога отново да бъда аз. Защото "сега" ме убива малко по малко.
Прости ми, приятелю, не искам да те тормозя с тези банални въпроси, прекалено трудно е сега да те погледна в очите. Миналото няма да се върне, а бъдещето все още може да бъде наше. Просто съжалявам за сега, защото скоро то също няма да се върне, а ще се присъедини към останалата купчина лоши спомени. Просто съжалявам за сега, приятелю...

Spice Girls - Let Love Lead The Way

What makes this world go round
Will the answer let her down
She is so sweet and young
And her life has just begun
What does her future hold that's the story left unknown
Will she make it through her days, let our love lead the way
Part of me laughs (ooooh)
Part of me cries
Part of me wants to question why (question why)
What good is their joy
And why is there pain (ooh)

No matter what we must go on
Just keep the faith
And let love lead the way
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Sitting there all alone
In the window of her room
Watching the world go by
Brings tears to her eyes
All she sees is hurt and pain, she wants to break the chain
She'll keep pressing everyday and she'll find her own sweet way
Part of me laughs (..me laughs)
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (wants to question why)

One day you're here (you're here)
Next youne are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will go on)
Just keep the faith (keep your faith)
And let love lead the way (I know, I know, I know, ooh whoa..)
You can be all that and still can be who you are
You gotta know for sure that it isn't make believe
You may feel weak but you are strong
Don't you give up if...
If you keep holding on, you'll never be wrong
Just close your eyes cause it lies deep in your heart, yeah
Part of me laughs
Part of me cries (I cry)
Part of me wants to question why (question...)

One day you're here (you're here)
Next you're are go (you're gone)
No matter what we must go on (I will)
Just keep the faith
And let love lead the way (lead the way)
Everthing will work out fine
If you let love... love lead the way
Love lead the way

Какво кара този свят да се върти?
Дали отговорът ще я разочарова?
Тя е толкова е сладка и малка
и животът й едва сега започна.
Какво й готви бъдещето, тази история остава непозната.
Ще се справи ли тя, нека любовтна ни покаже пътя.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.
Колко хубава е тяхната радост
и защо има болка.

Трябва да продължим, каквото и да става.
Само пази вярата
и позволи на любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Седяща там сам-сама
до прозореца в нейната стая,
гледа как светът я подминава
и това я разплаква.
Всичко, което вижда, е рани и болка, иска да се освободи от веригите.
Ще продължи да се бори всеки ден и ще намери своя път.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.

Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата (вярвай)
и остави любовта да те води (знам, знам, знам, знам).
Можеш да бъдеш всичко това и пак да си себе си.
Трябва да си сигурен, че това не те кара да вярваш.
Може да се чувстваш слаб, но си силен.
Не се предавай, ако...
Ако продължаваш да се държиш, няма да сгрешиш.
Само си затвори очите, защото е вътре в теб.
Част от мен се смее.
Част от мен плаче.
Част от мен иска да попита защо.

Един ден си тук (тук си).
На другия те няма (няма те).
Трябва да продължим, каквото и да става (аз ще продължа).
Просто пази вярата
и остави любовта да те води.
Всичко ще се нареди добре,
ако оставиш любовта...любовта да те води.
Любовта те води...

Никога не казвай "Никога!". По старото правило не използвам тази дума. Но вечността за мен е само мит. Затова и опростих сентенцията до: "Не казвай "Никога!"."
Когато бях малка, вярвах в много неща. Вярвах, че Дядо Коледа съществува и се борех със зъби и нокти да докажа, че е така. В последствие се оказа, че всички са крили от мен истината за добрия старец, защото бях "по-малката". Вярвах, че хората винаги говорят, каквото мислят, и се мъчех и аз така. В последствие обаче само си докарах многобройни главоболия и заплетени проблеми, които и до днес се помнят. Вярвах, че думи като "приятелство", "лоялност", "искреност", дори и "любов" са безусловни и вечни. Но разбира се в последствие "вечността" се оказа много кратка. Вярвах и все още се мъча да вярвам, че животът си струва, но някак си вече ми изглежда наивно. Затова и не използвам думата "никога", не заради правилото, а защото "никога" се превърна във "все някога" или "винаги". Не ми се иска да го казвам, но нека всеки си признае пред себе си може ли да гарантира, че нещо в живота му е вечно и сигурно? Някой от вас вярва ли в нещо толкова силно, че е абсолютно сигурен, че вярата му никога няма да отслабне или избелее?
Всичко си има край. И "винаги", и "никога", и вярата, и чувствата, и приоритетите...А не би трябвало да е така. Не би трябвало приятели да се продават за пари, дрога или за каквото и да било. Приятелите винаги трябва да са един до друг, дори и да се променят, дори и да се чувстват безсилни, дори и да започнат да пада. Не би трябвало ученици да бягат от час, скривайки се в двора на училище за един амфет или масур, а някои дори и за инжекцийка, и да си мислят, че тате и мама ще отворят сейфа и ще им оправят кашите. Би трябвало всеки да се бори да стигне до там, до където иска, защото в истинския живот планината не идва при Мойсей. Човек не заслужава нищо даром. Не би трябвало хората да се убиват, не би трябвало да има войни, не би трябвало да има мизерии и глад, не би трябвало човек сам да унищожава планетата и природата и по този начин да погубва собствения си живот, не би трябвало да сме алчни и егоистични, не би трябвало да се прецакваме сами, не би трябвало още куп неща да са така. Но те са така и главен виновник за това няма. И аз съм малко или много такава, и ти, и той, и тя, и те, и всички ние. Ние сме просто хора. Не сме безгрешни, но сме прекалено големи грешници. Това трябва да се промени.
Ако на всички им пукаше, нещата може би щяха да бъдат различни. Но нека не гадая. Не вярвам във вечността, затова и не вярвам, че нещата винаги ще бъдат такива. Дано само не се променят към по-лошо, защото тогава вярвам, че адът вече ще бъде на земята. Е, аз може би до тогава ще съм мъртва, както и вие, така че повечето ще кажат: "Какво ми пука на мен?" Ами ето тук се проявява егоизмът ни, но от този егоизъм след време ще страдат нашите деца и внуци, а тогава ще бъде прекалено късно. А за разлика от "вечността", "прекалено късно" съществува и далеч не е приятно, когато се появи.
Човече, осъзнай се! Промени се, за да промениш живота си, а от там да се промени и животът на всички. Всички ние сме хора, всички ние сме свързани, всички зависим един от друг. От нас зависи как ще живеем. Нека направим всичко по-добро. Нека променим настоящето, за да бъде по-красиво и приятно бъдещето!

Sophia Anna Bush Quotes

Young girls should realize they should love themselves for who they are and no matter how they look like, what color is their hair, what size their body is. And if you own it, everybody can be fabulous..Everyone is wonderful at their own!

Младите момичета трябва да осъзнаят, че трябва да обичат себе си заради това, което са, а не за това как изглеждат, какъв цвят е косата им, колко са дебели или слаби. И ако притежаваш това качество, всеки може да бъде възхитителен...Всеки е прекрасен, когато е себе си!


Nobody is perfect. Everybody's made mistakes, everybody's worn something awful or been in a terrible relationship. Everybody at one point or another either been on a bad mood or fabulous mood. We're so quick to judge these days, it's not .. really society looking at the total package of a person, we like to look at specific ice sights..So I think it's difficult, but yeah, I do think it's really important for young women to have role models of all different kinds out there, whether they're actresses and singers, or, you know, musicians, designers, physicists.. whatever they wanna be. And I think it's really important that you see a lot of particular press-out lats, doing features on..women, not just one kind of A women, but women of all kinds, because..we all have different goals, different passions, different dreams. And if you don't have anybody who shows you that it's possible, what's gonna give you really the intensity to go for it?

Никой не е съвършен. Всеки е правил грешки, всеки е обличал нещо ужасно или е имал лоша връзка. Всеки от една или друга страна или е бил в лошо настроение, или в страхотно настроение. Толкова бързаме да съдим тези дни, не е...обществото всъщност не гледа човека като цяло, обичаме да обръщаме внимание на определени лоши страни...Затова си мисля, че е трудно, но да, мисля, че е много важно младите момичета да имат всякакви модели на поведение, независимо дали те са актриси и певици, или, нали знаете, музиканти, дизайнери, физици.. каквито искат да бъдат. И мисля, че е много важно да виждаш много поправени лоши страни, изглаждащи характера на..жените, не само на тези специални жени, а на всички, защото..всички ние имаме различни цели, различни страсти, различни мечти. И ако нямаш някой, който да ти показва, че това е възможно, какво всъщност ще ти даде сила да се бориш за него?


(On starring with her husband on "One Tree Hill") People say 'Oh, it must be so nice being able to kiss your own husband on the show', but really, it's not. It's so awkward being intimate with your husband with hundreds of people watching and a camera present.

(Когато учваства със съпруга си в "ОТХ") Хората казват: "О, трябва да е чудесно да можеш да целуваш собствения си съпруг в шоуто", но всъщност не е. Толкова е неудобно да бъдеш интимна със съпруга си пред стотици хора, които гледат, и пред камерата.


I love boxing. There's something fierce about using your body's force that way.

Обичам бокса. Има нещо пламенно да използваш силата на тялото си по този начин.


I've turned into a total insomniac. Chad will wake up for a 4 a.m. snack, and I will have completely redecorated a room in our house!

Започнала съм да страдам от страхотно безсъние. Чад ще се събуди в 4 сутринта за закуска, а аз напълно ще съм пренаредила цяла страя в къщата ни!


I want to play everything. I really want to do it all.

Искам да изиграя всичко. Наистина искам да го направя.


Samaire (Armstrong) and I spent a lot of time shopping together and just running around town. She's such a great girl. She's an artist and has a really creative mind. I loved it when they sent me the Stay Alive script. Mc G called and said `listen, read this role and tell me what you think'. She's so different from anybody I've gotten to play which was what drew me to it. Aside from the fact that the script is great, original and creepy as hell, the character is very, very cool. She's such a bad ass.

Със Самайра (Армстронг) прекарваме много време в пазаруване или просто се разхождаме из града. Тя е страхотно момиче. Творец е и има наистина изобретателно съзнание. Когато ми изпратиха сценария на "Остани жив" направо го обикнах. Mc G се обади и каза: "Слушай, прочети тази роля и ми кажи какво мислиш." Тя беше по-различна от всяка друга роля, която съм играла, и с това ме привлече. Освен че сценария е страхотен, оригинален и много страшен, героинята е много, много готина. Тя е толкова непокорна.


The thing that hurts the most is throwing all my wedding photos away, having this trip down aisle with my dad.

Това, което най-много боли, е, че изхвърлих всичките си сватбени снимки, имайки това пътешествие с баща ми.


I am not going to let this take away all the good things in my life.

Няма да позволя това да отнеме всичките добри неща в живота ми.


I still believe in love. I want to get married again and have kids and even adopt.

Все още вярвам в любовта. Искам да се оженя пак и да имам деца, даже и да си осиновя.


I've learned I need to take care of myself.

Научих се, че трябва да се грижа за себе си.


I want people to know that I'm not who I play on TV -- there's a lot more going on. People are generally astounded that I'm intelligent or educated or socially conscious or grounded, which is a nice change for me because I'm not a ditzy cheerleader -- I wasn't even a cheerleader in high school -- I just play one on television.

Искам хората да знаят, че не съм тази, която играя по телевизията - има много повече. Хората са много изненадани, че съм интилигентна или образована, или осъзната, или земна, което е добра промяна за мен, защото не съм някаква мажоретка - не бях мажоретка дори и в гимназията - просто играя такава по телевизията.


I'm a girlie-girl and I love clothes and romance and that whole feminine side, but I also love being in the garage and looking at cars and hanging out with the boys and watching football and eating greasy food -- that's always been me.

Аз съм момиче и обичам дрехите и романтиката, и цялата женска страна, но също така обичам и да бъда в гаража и да гледам коли, да се разхождам с момчетата и да гледам футбол, и да ям мазна храна - такава съм си била винаги.


Q:Say you weren’t acting. What would you be doing?
A:Writing. I went to school for journalism.
(I love you!)

В:Нека предположим, че не си актриса. Какво щеше да прави?
О:Да пиша. Учих журналистика.


The most important thing you have is your relationship with your friends. And it doesn’t need to be defined by a clique or defined by your stereotype, it needs to be defined by girls that you love and that you laugh with, and that you get along with. And those are the people that are going to be in your life forever. Significant others come and go, and your girlfriends are going to be the ones to get you through it.

Най-важното нещо, което имаш, е връзката с приятелите ти. И тя не трябва да се определя от група или или от шаблон, трябва да се определя от момичета, които обичаш и с които се смееш, с които се разбираш. Това са хората, които ще са завинаги в живота ти. Важните други идват и си отиват, а приятелките ти са тези, които ще ти помогнат да се справиш с това.


(About playing Brooke Davis) What I love about it is that she’s learning lessons on the show that I had to learn, when I was at that age, or in the last few years. Really starting to realize that you’ve got to make sure that the people you’re giving your heart to are treating it with the respect it deserves. And that’s a really valuable life lesson, and that’s the reason that I love playing her.

(За Брук Дейвис) Това, което обичам в нея, е , че тя научава уроци в шоуто, които аз трябваше да науча на нейната възраст или в последните няколко години. Наистина тази героиня започва да разбира, че трябва да се увериш, че хората, на които даваш сърцето си, му отдават уважението, което заслужава. А това е наистина важен житейски урок, и това е причината да обичам да играя.


I cherished my childhood. I would never want to take back, you know, going to summer camp, and my first kiss, and my first love…I didn’t have a cell phone when I was ten. And I see ten year olds with cell phones. I see girls in high school with Prada bags, and I’m like, are you kidding? And it’s become the norm. It scares me.

Много обичам детството си. Никога не бих върнала, нали знаете, летните лагери и първата ми целувка, първата ми любов...Нямах мобилен, когато бях на 10. А сега виждам десетгодишни със телефони. Виждам гимназистки с чанти Прада, и реагирам така: "Шегувате ли се с мен?" И това е станало нормално. Плаши ме.


What I think makes it difficult to not be taken seriously is falling on your face drunk all the time or running around without your underwear on. It’s not that difficult to get dressed, and it’s not that difficult to keep yourself under a level of control. I have nothing against going out and having a great night with friends. Everyone wants to go out and have a couple of cocktails and dance and be silly and take some time off. But I think you have to choose what your priorities are.

Това, което мисля, затруднява хората да приемат младите актриси на сериозно, е как падат по лице постоянно пияни или бягат наоколо без бельо. Не е толкова трудно да се облечеш, и не е толкова трудно да се контролираш. Нямам нищо против да изляза и да прекарам страхотна вечер с приятели. Всеки иска да излезе и да изпие няколко коктейла, да танцува, да се поотпусне малко. Но мисля, че трябва да реши какви са приоритетите му.


I love becoming someone else for 10 hours a day for the joy of finding someone else’s psychology.

Обичам да ставам някой друг за 10 часа на ден просто заради удоволствието да разбера гледната точка на някой друг.


I don’t care what the press is about a person that I’m working with. I care about how they come to work every day. I don’t care who broke up with who or who is sleeping with who or who went out where. I don’t care what you do with your personal life. It’s when people take their personal lives into a space where it affects their performance at work, that’s when I would stop taking someone seriously.

Не ме интересува какво пише пресата за хората, с които работя. Интересува ме как идват на работа всеки ден. Не ми пука кой с кого е скъсал или кой с кого спи, или кой къде е ходил. Не ми пука какво правиш в личния си живот. Когато хората позволят личният им живот да попречи на работата им, тогава спирам да ги вземам насериозно.


(Why OTH works) Because it's real. What happens to these kids happens in real life: sex, pregnancy, conflicts with parents, parents divorcing. There's someone in our show for everyone to relate to.

(Защо ОТХ действа) Защото е истински. Това, което се случва с тези деца, се случва и в реалния живот: секс, бременност, конфликти с родителите, развод. Всеки има с кого да се свърже от шоуто.


You're going to leave this world the same way you came into it. Life's too short. As much as we all wish for a long healthy life, you never know.

Ще напуснеш този свят по същия начин, по който си дошъл. Животът е прекалено кратък. Колкото и да искаме дълъг и здравословен живот, никога не се знае.


(About journalism) It was great. I spent all my time in the world of news media and history and literature. And a couple of classes gave me great insight into the PR and advertising world. Marketing is everything in the entertainment business. So when I sit down with my publicist and discuss what magazines we're going to do, and she gives me the demographic of all these different publications, I know what she means.

(За журналистиката) Беше страхотно. Прекарвах цялото си време в света на новинарските медии и историята, и литературата. А и няколко предмета ми дадоха
страхотна интуиция за ПР и за реклама. Пазара е всичко в развлекателния бизнес. Така че когато седна с публициста си и разговаряме в какви списания ще участвам, и тя ми даде демографиката на всички тези различни публикации, знам точно какво има предвид.


Loyalty and honesty means the most to me. So I really enjoy being around honest, loyal people.

Лоялността и честността значат най-много за мен. Затова много обичам да съм около честни и верни хора.


I'm a bit of a worrier, to an extreme. I'll crack a joke, then worry if I offended someone - even when they're laughing. I have a guilt complex, always worring.

Аз съм човек, който се притеснява, прекалено много даже. Ще се пошегувам, а след това ще се притесня дали не съм обидила някого - дори когато всички се смеят. Имам комплекс за вина, винаги се притеснявам.


It's nice when you can laugh about something that made you cry.

Хубаво е, когато можеш да се смееш за нещо, което те е разплаквало.


Regardless of how hard it may be, I think there's always a way to find a light in a situation.

Колкото и трудно да е, мисля, че винаги има начин да се намери светлината в дадена ситуация.


(About Chad) No, I'm not sad that it didn't work out because it wasn't supposed. I'm much better off now and much happier than I've ever been, so I wouldn't change anything.

(За Чад) Не, не съм тъжна, че нещата не провървяха, защото не се и предполагаше, че трябва. Сега съм много по-добре и съм много по-щастлива, отколкото някога съм била, затова не бих променила нищо.


There are good days and bad days, let's be honest. But it's like that in any situation - it's like that with your best friend, with your enemies, with your siblings. You have days when you get along with people and days when you wanna strangle them.

Нека бъдем честни, има добри и лоши дни. Но е така във всяка ситуация - така е с най-добрата ти приятелка, с враговете ти, с брат ти или сестра ти. Имаш дни, в които се разбираш с хората, и дни, в които искаш да ги удушиш.

к0 оби4ам те
толкожа мн

И ти ли си като всички? Жестокоста и студенината вселиха ли се и в теб? Усмивката ти все още ли е искрена или вече е резултат от твоята превзетост? Ти ли си това или си просто маска?
Ех, де да можех да си отговоря, де да знаех..Как мога да бъда сигурна в неща, които никой не знае? Как мога да се боря, когато сама знам, че е безсмислено? Жалко за човека..Не, не - жалко за човечеството. Ние всички сме такива. И ти, и аз..И всеки друг, който твърди, че не е. Жалко наистина...и иронично. Като малка вярвах, че приказките са реалност, вярвах, че мога да летя, вярвах, че хората са добри и сърдечни, вярвах, че животът прилича на един красив пейзаж...Наивна бях, да, но бях дете. А сега изглежда наивно да вярвам в каквото и да било, дори в това, че след 1 следва 2. Точно тази студенина и жестокост, тази фалшива усмивка, всички тези маски убиха надеждата, заменяйки я с несигурност и предпазливост. Които пък водят до своите си последици, далеч по-тежки, отколкото ми се иска.
Е, животът си е живот, той не е страшен. Може би малко тежък и труден, сложен, може би малко объркан и странен, но все пак такъв е той - многообразен. Какво значение има какво мислиш за него? Какво значение има за хората, които виждат как объркваш живота си, какво ги интересува тях? Какво ще промениш със своето нищо и никакво съществуване? Какво ще промени някой в твоя живот, ако застане до теб? И ти ли не знаеш? И аз така. И май всички така като нас. Е, какво пък? Прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще? Ами ако това, което мислиш, че "трябва", е точно това, което "не трябва", тогава какво? Грешка, объркване, недоразумение? Най-вероятно, щом си го осъзнал. И докато се намира някой, който да прощава тези грешки и недоразумения, всичко ще бъде наред. А когато той си отиде...Господ да е помощ!
Обърка се, а? Както обърка и кой си ти. Добре дошъл в живота, бих казала аз! Шоуто едва сега започва, а ти се иска вече да приключва. Ще почакаш малко с мен. Нека изгледаме първо няколко филма, после може би ще започне финалът. Имай търпение, не губи надежда - всеки филм има своя край, както всяко друго нещо на планетата. Търпение, търпение! Изисква време, за да преодолееш болката и да поправиш грешките на лошата страна от твоето аз. Може би ще успееш, само бъди търпелив.
Та разбра ли ме? Сигурно не...Няма проблем, и аз не се разбрах. Не, това не е шега, напълно сериозна съм! Е, хайде, нека оставим за друг път. До тогава само вярвай, човече! Това ще те спаси, нищо друго!

"Слънцето изгря заради вас!"

Вижда се човек с някой свой познат или непознат, срещат се, засичат се и погледите им, а всеки доби представа за другия. А колко повече може да научи човек за другите, когато само неговият поглед попадне върху някого...
Ще ви разкажа сега една случка, на която станах свидетелка наскоро. Извинявам се, ако звуча прекалено пряма, и искрено се надявам тези от вас, които не одобряват написаното, да не ме съдят много строго. Все пак какво знам аз, какво разбирам аз?
Юлските дъждове започнаха да зачестяват. През изминалата седмица едва ли и паважът имаше време да изсъхне преди нова струя вода да се изсипе от небето. След поредният за деня дъжд забелязах, че навън започна да изсветлява - явно слънцето се показваше отново. Центърът започваше да се пълни отново, а тъй като нямах възможност да изляза заедно с крилите се досега хора, излязох на терасата да почета - хем по-светло, хем по-свежо. Нямаше и пет минути преди необикновената врява под мен да привлече вниманието ми, а следните думи ме заинтригуваха напълно:
-Вижте! Дори слънцето изгря заради вас!
Странно ухилена, вдигнах поглед от книгата и го насочих надолу към една тълпа, както видях по-късно. Самата тълпа се състоеше все от изтънчени хора - я бизнесмени, я общинари и кметове, я някоя и друга важна клечка като лекари и други такива полезни за обществото души. Облечени все в костюми и елегантни рокли или поли с ризки, всички бяха запалили цигари и говореха оживено на групички, сякаш почиваха от дълго заседание, на което са решавали съдбата на гражданите. От разговорите им се дочуваше по някоя и друга реплика, от която човек лесно придобиваше представа за основата на разговора, но поради високият шум, създаден от тези "важни клечки" и обикновените минувачи, пълни изречения не можеха да се дочуят. Само фрази, гъделичкащи самочувствието, и думи на прекалена учтивост.
След кратко наблюдаване почти всички актьори в моята случка завърлиха фасовете си насред тротоара, без да се замислят колко пълен бе в момента центърът - по това време всички приключваха работа и бързаха всеки по своите си задължения. Извиха се подкани за снимка и фотограф с оплешивяващо теме започна да ги подклажда още повече.
-Не, не тук до никролозите!
Защо?! Ще е толкова подходящо!
В края на краищата строиха се всички пред един храст, но не благодарение на наставленията на фотографа. Заслугата за наредбата принадлежеше на една възпълна жена, която с висок, но мек тон подканваше мнозинството, състоящо се само от хора от мъжкия пол, да се подреди около нея. Стояща в средата, както пчелата-царица стои в кошера си, тя полуотвори устните си, разтегли ги леко и издаде очите си напред - очевидно това бе нейната представа за усмивка.
-Вижте, слънцето изгря заради вас! - същият глас, който привлече вниманието ми в началото, се чу отново, произнасяйки същите думи.
Друга жена стоеше отстрани все още с цигара в ръка. Тя не се присъединяваше към групата за снимка, но и явно не странеше от тях. Види се чувстваше се някак над тяхното ниво, но и същевременно имаше нужда от тяхното одобрение. Ех, ех..
След минутка групата се разпръсна и с груби и неучтиви възгласи всички се заподканяха да си ходят. Тръгна си и фотографът, негодувайки, че летният дъжд го забавил с цели 20 минути.
Неочаквани иронични и укоряващи мисли нахлуха в мозъка ми. Драги ми представители на обществото! Това ли е вашата представа за поведение на публично място? Това ли е вашата представа за отношенията ви с колеги, познати, приятели и въобще всички около вас? Жалко, жалко...
Съжалявам, че ви занимавам с тези изтънчени хора и ви запознавам с впечатленията ми за техните маниери и държание. Мисля, че не е нужно да правя изводите, за които и сами можете да се досетите - хората са лесно-предсказуеми. С всичко това целя да ви кажа само едно - бъдете себе си и не се срамувайте от това, което сте! Няма нужда да се натискате на чуждия пол, за да постигнете нещо. Няма нужда да се подмазвате на хората, за да получите подкрепа. Няма нужда да се обличате в скъпи и маркови дрехи, щом по характер сте си селяни. Всичко това просто е излишно.
По-добре бъдете никой, но себе си. Не бъдете богат, нито известен. Не бъдете важна клечка, нито бизнесмен. Бъдете, каквито сте без маска, за да не ви се смее след време някое дете от терасата.

Мога ли да си го върна?

Понякога се чудя защо е толкова трудно да пишеш за нещо, за което не ти пука много, а не можеш да намериш и една дума за нещата, които наистина имат значение. Това някакъв вид проклятие ли е - да знаеш, че си добър в нещо, може дори най-добрия, а да не можеш да използваш този талант, за да разкриеш болката си и да се отървеш от нея? И листът остава празен, химикалът не помръдва - сякаш и мозъкът се е парализирал в момента, в който и сърцето ти.
Някога чух, че по-малкото е повече, и вярвах в това. Открих го дори сама, когато една вечер впрегнах всичките си сили да постигна някакъв резултат, когато бе достатъчно просто да бъда там. Тогава се заклех, че винаги ще правя, каквото ми казва гласът в сърцето ми. Не спазих клетвата си. Сега разбирам, че по-малкото е повече, когато е постоянно - не може просто да кажеш или направиш нещо и да го отречеш на следващия ден. Какво говори това за теб? Но както казах, забравих да спазя клетвата си, забравих да се боря за това, което мислех, че е правилно. Предполагам, че вече е прекалено късно да поправя последиците, които се оказа огромни грешки. Късно е да кажа "Съжалявам!" или "Прощавам ти!" или "Благодаря!" или каквото и да било. Мога ли да се отърся от това чувство? Не! Мога ли да си върна това, което загубих? Не мисля..Само сляпата надежда..
Ще се преструвам, че съм го преживяла, ако това се изисква, за да се усмихна отново. Отбелязвам обаче, че това не е така. Усмивката не значи нищо, когато е фалшива, сълзата е всичко, защото идва от сърцето!

"Какви времена! Каква стана тя..."
Питам се какво става. Едва ли някой може да ми каже. Едва ли може да се даде смислено обяснение на това явление, наречено "живот". Защо става така? Когато всичко е перфектно, идеално, винаги се намира начин нещо да се скапе. Винаги...
Мисля си, че човек просто иска да бъде оценен, да бъде желан и специален. Той скита, търсейки истинската си същност, за да знае какво да покаже на света. Уплашен, че може да не е достатъчен за хората, слага маската на непукист, на някой, който предпочита да бъде самотен, но невредим, отколкото да рискува да се разкрие, себе си и сърцето си, и да бъде обикнат. Страх, който променя целият му живот. И все пак човек не се бори с него и казва, че не бои, казва, че това е лъжа.
Но докъде ни води всичко? До какво ще стигнем, ако продължаваме в същия дух? Колко още въпроси ще останат без отговор, колко проблеми ще останат неразрешени, колко лъжи съдържат в себе си истината, която търсим? Едва ли някой може да ми каже. Питам се какво става. Питам се как да постъпя...А отговорът снове някъде из сърцето и чака да бъде открит, чака да бъде изровен изпод цялата бъркотия. Защо не чувам гласа? Защо не виждам картинката?
А каква стана тя? Какво мислиш ти? Искаш ли помощ? Аз да. Едва ли някой може да ми отговори...

Song lyrics 2

I don't know who I am, who I am without you...All I know is that I should...I don't know if I could stand another hand upon you. All I know is that I should...

Cause I hate the way I feel tonight and I know I need you in my life. I hate the way I feel inside and promise to make the sacrifice.

Though we go on separate ways, I won't forget so don't forget the memories we made.

And I don't wanna dream about all the things that never were. Maybe I can live without when I'm out from under.

I love you, I loved you all along. I miss you, been far away for far too long. I keep dreaming you'll be with me and you'll never go.

One day I'll turn around and I'll see your hand reach out - I'm only fooling myself.

But I am reaching for you only...

This heart of mine was so beaten down before you came around. My head's been spinning round and round since you been around...

And everywhere I go, I can't get you out of my head.

It's like I'm running from you all the time. It's like I can't breathe. It's like I can't see anything. Nothing, but you - I'm addicted to you.

You've taken over me...It's like I'm not me...

Song lyrics

Be fearless and nothing is impossible. So fearless and know that you're invincible.

You're so much stronger than you know so just let it go?

And what if I told you that your tears haven't been ignored? Everything that is taken can be restored.

I'm there for you and you're there for me.

I'm everything I am because you loved me. You were my strength when I was weak. You were my voice when I couldn't speak. You were my eyes when I couldn't see. You saw the best there was in me. Lifted me up when I couldn't reach. You gave me faith cause you believed.

You've been my inspiration.

When it's my turn to help you out, I'll gladly lift you up without a doubt.

And no matter what they say...I will stand by you forever!

Последици

Предполагам, че ще запомня 3.07.2008 година като прокобен ден. Едва ли някога съм преживявала нещо по-драматично. А което е най-кофти, не знам дали вината е в мен, не знам дали аз съм предизвикала тази катастрофа или просто действията ми са били последната капка, която преля чашата на истината.
Мисля, че чувството ми да бъда винаги честна, откровена и пряма ми вреди повече, отколкото помага. Вчерашният ден абсолютно и напълно го доказва. Думите, които написах на всички и за всички...Според мен е истината, според някои не е. Но истината горчи, всеизвестно е, че хората предпочитат лъжите, защото те са това, в което им се иска да бъдат. Идеята ми не беше да нараня хората. Не беше и да "насоля" никого. Нито да се направя на интересна. Исках просто да бъда чута. Защото от опит знам, че когато говоря, хората почти не слушат. Не от незаинтересованост или някаква друга причина - просто така е устроена човешката душа, да не възприема, докато сама не разбере нещо. Затова и създадох този блог - да напиша това, което никой не чува. Защото ако всичко, което е написано тук, бе изказано на живо, едва ли щеше да повлияе толкова или да причини такива последици.
Сега някои ме съдят за решението ми да открия истината, каквато е, а не каквато я виждам аз или някой друг. Някои вземат думите присърце и вероятно завинаги ще ги носят със себе си. Някои се осъзнават и виждат какво е можело да бъде, ако просто се вслушваха от време на време. Вече няма значение. Ако съм успяла да променя нещо или някого, тогава целта ми е изпълнена успешно. Ако не съм...Значи просто трябва да приема факта, че не съм непобедима и има неща, които просто не са в силата ми да променя. А нямам намерение вече да се боря за изгубени каузи. Както нямам намерение и да се извинявам за действията си.
Сега, ако някой се чуди защо въпреки всичкото, което стана вчера, продължавам да публикувам тук, мога да кажа само едно - вече започнах по този начин да изразявам мнението си и очевидно има ефект. Тогава няма никакъв смисъл да го променям. :)

Това, което ще прочетете, може да прозвучи странно. Прекалено разочароващо е да гледам как това, което винаги съм знаела, че е истина, се окаже, че е лъжа, която е трудно даже да се надявам да е истина. Всичко се срутва, но мисля, че винаги някъде дълбоко в сърцето си съм знаела, че ще стане така. Че е така..Както и да е, сега няма значение - прекалено съм уморена, за да ми пука.
Имам да кажа няколко неща, които по принцип е по-добре да останат неизказани, само че не искам да ги крия вече. Първо до една приятелка, тя ще разбере коя е, ако въобще започне да чете. Преди те обичах и ми липсваше толкова много, когато се премести. Всъщност още те обичам. Просто вече някак си отвикнах да ми липсваш. Преди имах нужда от думите ти, имах нужда да знам, че винаги ще си до мен, защото бяхме приятелки толкова дълго време. Беше най-добрата ми приятелка. Но беше...Сега дори не те познавам. Говорим си веднъж месечно, а се виждаме може би веднъж на два месеца. А когато си говорим е за нещо обикновено и изтъркано, обсъждаме хората, но никога себе си, нито как се чувстваме и т.н. Вече не казваш как си, какво ти е, какво мислиш и чувстваш. Не ме допускаш до себе си и предполагам, че може би никога не си искала. Не ме разбирай погрешно, не те виня. Не виня никого и нищо. Просто ми се искаше да не беше обещавала нищо и никога да не беше казвала нищо, защото всичко се оказа една голяма лъжа. А аз няма да понеса да продължа да се заблуждавам, няма да се опитам даже да го направя. Така че, ако искаш да ми кажеш нещо, по-добре бъди искрена. Ако ли не...предполагам загубата е твоя...
Второ, до приятелите ми, и вие бихте се познали. Знам, че се поотчуждихме, и предполагам, че е нормално. Знам, че сме и в различни училища, градове и т.н. Това, което не разбрах, е защо загубихме чувството си за истинско приятелство. Защото си говорим, когато излизаме заедно, не чувствам, че сме толкова близки, както бяхме някога. Особено някои от нас. Сякаш всички чувстваме, че е задължение да излизаме заедно. Не знам, може би греша. Някак си сега просто не се чувствам така сигурна, както преди години, когато бяхме все още близки. Предполагам, че все пак и приятелството може да избледнее...точно както надписите по дърветата в парка, които направихме, сега са почти изчезнали...И сякаш това е знак за това, което се случва. А това е жалко...
Трето, до трета моя приятелка. Престани с това държание! Остави фактът, че така дразниш. Просто не е честно да си такава всеки божи ден. Нервиш се за неща, които просто нямат значение. Никой не може да ти повлияе. Опитах да говоря с теб, точно както и всички други, и ти просто не слушаш. Защо не си такава, каквато беше? Не е ли по-добре според теб? Защото е по-добре - и за теб, и за всички.
Бих искала да се махна от този град, от хората тук, от всички интриги и лъжи, и преструвки, и всичко останало. Защото тук е просто като една сапунка, където всичко се обърква и всички се чувстват гадно. Не искам да съм такава и няма да бъда. Моля се да се махна това лято, защото само него трябва да изтърпя вече. Ако се махна, като се върна, всичко ще е друго, защото това ще ми е последната година в този град. Ще се подготвям за матурите си и кандидат-студентските си изпити, защото това е единственият начин да се махна. А аз ще го направя, обещавам си!
Нямам нужда някой да ми отговаря на това. Нито исках да нараня някой. Просто се уморих да крия истината. Така че това няма и да е последното, което ще кажа.

Крушите не могат да бъдат ябълки

Когато една круша се опита бъде ябълка, от нея няма да стане нищо повече от круша. Дори някой да я боядиса, да я разреже в подходяща форма, крушата си остава круша и нищо повече.
Но да предположим, че все пак крушата заприлича на ябълка. Докара външен вид и всичко и я приемат сред крушите и ябълките като ябълка. И тя започне дори да се опитва да се държи като ябълка. Един ден обаче, когато вече е есен, настане време да се режат ябълките и въпросната круша също попадне в кофата. При разрязването какво мислите ще стане? Да, "ябълката" се оказва круша и в края на краищата се връща там, откъдето е тръгнала.
Нека обаче не говоря с недомлъвки. Въпросът е много по-дълбок от това колко една круша може да бъде ябълка. Защото светът е изпълнен с такива "ябълки", които са круши, или направо казано - хора с маски. Хора, които се стремят към неща, които не им прилягат. И недай се боже да ги вземат! Тогава светът ще изглежда тесен за егото им. Но денят на разрязването ни чака всички - тогава ще се разбере кой е круша и кой е ябълка.

Непобедими

"Понякога, когато си млад, мислиш, че нищо не може да ти навреди. Сякаш си непобедим. Целят ти живот е пред теб и имаш големи планове. Големи планове...Да намериш перфектната половинка, този, който те допълва. Но докато ставаш по-голям, осъзнаваш, че не винаги е толкова лесно. Няма да ти отнеме целия живот да осъзнаеш, че плановете, които си правил, са просто планове. Накрая, когато гледаш назад вместо напред, ти се иска да повярваш, че си постигнал повечето от това, което животът ти е предоставил. Иска ти се да вярваш, че ще оставиш нещо добро след себе си. Иска ти се всичкото да значеше нещо."

И някой ден ще погледнеш назад, търсейки неща, които си изпуснал, искайки да се върнеш назад. Ще се огледаш и ще видиш какво нямаш. Ще погледнеш напред и ще се опиташ да откриеш какви неща искаш да имаш най-много в живота си, и ще си обещаеш, че се опиташ да ги вземеш. Ще знаеш, че няма да е лесно, но най-трудното нещо няма да бъде да ги получиш. Ще бъде да вярваш в тях така, както когато си бил млад. Както когато си бил млад...

За какво мечтаеш? Какво не искаш? Имаш ли го или вече го изгуби? Можеш ли да си го върнеш или можеш ли въобще да го вземеш? Защото ако можеш, направи го докато все още можеш, докато си млад. Когато пораснеш, вече няма да си непобедим...няма да можеш да бъдеш...И животът няма да е пред теб вече, той не те чака. Плановете ще бъдат трудно осъществими, възможностите ще са рядкост. Направи го докато можеш. Направи го, защото никой друг няма да го направи вместо теб!

Някои хора ще кажат, че ме познават, ще кажат, че знаят какво обичам да правя и че знаят коя съм аз. Никой обаче няма да е напълно прав. Никой не се разкрива напълно на някого, особено когато не е сигурен какъв е човекът, който стои отсреща, и какво би могъл да направи той. Аз също не бих го направила!
Не съм сигурна, че винаги съм права. Поне се опитвам да направя това, което е най-добре не само за мен, а за всички ви. Съжалявам, ако понякога не успявам, но не съм перфектна, никой не е. Съжалявам, ако не винаги се усмихвам и не казвам какво ми е и как се чувствам, или ако направя грешка. Поне не се опитвам да бъда някоя, която определено не съм - аз съм това, което виждате всеки ден. Такава съм и, ако се променя, това ще бъде заради мен. Защото аз мисля така. Не защото вие сте ми казали.
Едно време бях човек, на когото се възищавам. Бях онова дете, което вечно бе усмихнато и бе готово да помогне на когото и да е. Но сега разбирам, че ако продължавам да бъда това дете, няма да успея в живота. Хората мразят тези, които не могат да отвърнат на удара. Опитват се да сломят най-слабите, да разбият сърцата им и да ги накарат да извършат акт на отчаяние. Пораснах. Надраснах себе си. Надраснах и тази омраза и жестокост. Станах независима...Не казвам, че никога няма да ми е нужна помощ, защото, повярвайте ми, всички се нуждаем от помощ. Казвам само, че не мисля, това, което всички искат да мисля; не правя това, което всички искат да направя; не говоря това, което искат всички да кажа. Казвам, че съм това, което съм, и го показвам всеки ден с действията и думите си. Градя живота си по начина, по който искам, защото аз така избрах.
И ако за вас това е грешно, ако ме мразите за това, което съм, тогава продължавайте! Аз няма да се променя. Няма да се пречупя под вашия натиск. Няма да стана една от вас. Няма да бъда като вас - мразеща, разделяща и съсипваща всеки. Аз просто...бих искала да живея живота си...както искам аз...без вас в него!
Затова, ако все още си мислите, че ме познавате, по-добре си променете мнението. Защото не знаете на какво съм способна. Не знаете нищо за мен. Точно както на мен не ми пука за вас. Виждате само малка част от мен, която е просто повърхността. Но никога няма да достигнете до сърцето ми...Никога няма да ме опознаете. Защото, ако успеете, ще знаете как да ме нараните. Аз не искам това. Аз няма да го позволя!

Какво ти остава, когато всичко си отиде?

Понякога животът те притиска по-силно, отколкото ти се иска, а ти трябва да покажеш какво можеш. Става по-трудно да се справяш със всичко сам, но ти даже не го осъзнаваш. Няма рамо, на което да поплачеш, няма лице, което да ти се усмихне. И ти губиш своя път…

Погледни дълбоко в сърцето си. Можеш ли да намериш пътя обратно? Знаеш ли, че някога си бил на верния път? Изгубен в спомени и разкаяния, продължаваш да търсиш този, който искаш да бъдеш. Няма светлина, няма и сянка в живота ти. Само пътя, който си избрал. От ръба поглеждаш надолу към пропастта и гледката те плаши – никога не е било по-тъмно и по-студено. Къде е светлината? Къде е надеждата? Къде е вдъхновението за живот? Знаеш само, че трябва да се държиш, трябва да се бориш. Но как, след като даже не знаеш за какво?

Понякога е странно как това, което си мислел, че ще бъде вечно, изведнъж започне да се разпада пред очите. Руши се. Изпарява се. Изчезва. А ти си безпомощен пред съдбата и нейното решение да ти го отнеме. Можеш само да стоиш и гледаш как сякаш ураган помита всичко. А какво ти остава, когато всичко си отиде?

Надежда! Само вярата, че всичко ще бъде наред, може да те изведе обратно в правия път, където всичко е светло. А когато си обратно там, осъзнаваш колко глупав си бил, за да поддадеш на мрачното влияние на въпроси от сорта на “Ами ако?” или “Защо?”. Те носят само болка и объркване, които ще носиш в себе си за цял живот. Съмненията съсипват живота и настоящето, разядат сърцето и душата ти, докато не те превърнат в една развалина…Или докато ти не решиш да ги отстраниш. Защото животът ти е сега. Би ли го съсипал заради нещо толкова уклончиво като съмнението?

Ще ти отнеме дълго време, докато разбереш, че самият живот не е да стигнеш до място, където искаш да бъдеш. Не е важно до къде ще стигнеш. Важен е начинът, по който ще стигнеш до там. Важно е какъв си ти и какви решения взимаш, докато вървиш по пътя. Няма значение дали си известен или богат. Ти все още си човек. Човек, който се нуждае от помощ, от надежда и най-вече – от любов. И любовта е нашата звезда, която осветява пътя ни. Може да ни отведе до тъмнина и болка, защото хората, които обичаме, забравят да ни отвърнат със същото. Може да не ни отведе никъде, защото любовта е сляпа и ранява ужасно много. Но може и да ни отведе до нови места, до рая, където ще бъдем по-добри, отколкото някога можем да си представим; където всичко ще изглежда по-лесно, а когато не е, ще има на кого да разчитаме; където животът ще е като приказка. Но все пак всяко наше решение е повлияно от любовта. Всеки божи ден, всяка секунда, любовта е това, което ни спасява. И любовта е това, за което си струва да се борим.

А светът е пълен с магия и щастие, и любов, освен всичката болка, през която преминаваме. Никога не е невъзможно нещо да стане реалност. Непредсказуемо е къде ще вземеш това, което искаш, или как ще го направиш. Може да е навсякъде – точно зад ъгъла, на друга улица или в друг град. Може да стане сега или по-късно. Може да си е твое или някой да ти го отнеме. Зависи от теб, затова не го оставяй да си отиде, когато мислиш, че си го открил. Не се отказвай от него, докато не разбереш, че не се нуждаеш от това. И ако мислиш, че не си го открил, че си го изпуснал, бъди търпелив и вярвай. Защото може и да получиш нещо още по-добро.

Затова не се опитвай да избягаш от нещата, които те плашат. Нито се крий от живота. Той е просто живот, нищо повече! И въпреки това е всичко, което имаме и което ни трябва. Живей го, за да не се чудиш някой ден какво би било, ако беше постъпил по друг начин. Аз вече не търся надежда, имам такава в душата и сърцето си. Имам огън, неугасващ огън, който да ми дава сила да се усмихвам през сълзи. Имам смелост, която ми липсваше и поради която аз сега се боря със зъби и нокти. Имам воля, която не се пречупва под постоянните удари. И това ми е достатъчно. Всичко, което ми е нужно, вече притежавам. А това, за което мечтая, ще спечеля.

Просто се освободи от всичко, което те тревожи. Отдай се на свободата. Отдай се на щастието. Защото, ако не го направиш, никога няма да разбереш какво е да бъдеш истински жив. Аз го знам, остава и ти да го разбереш.

„Не позволявай на огъня да изгасне, разпален от незаменима искра в безнадеждните замени на "не съвсем", "все още не" и "не точно". Не позволявай на героя в душата ти да изчезне в самотното осуетяване на живота ,който заслужаваш и никога не си могъл да достигнеш. Светът, който желаеш може да бъде спечелен. Той съществува. Той е реален. Той е възможен. Той е твой.”

Бялата лястовица

Бялата лястовица - новата атракция на града. Неописуемо красива, със цвета на снега, тя успя да събере малки и големи, приятели и врагове, познати и непознати заедно да съзерцават това рядко срещано явление, даже бих казала чудо. Никога градът не е бил по-сплотен заради събитията, развиващи се в него. Може би защото освен празниците, когато почти всички са пияни и алкохолът ги подтиква към побоища, единствената ни атракция са зачестелите земетресения - нещо, което едва ли би ни събрало да празнуваме. Така че, да, разбираемо този талисман за късмет да ни събере заедно. Но докога ли ще продължи това?
Когато за пръв път забелязах птичката, се връщах с класа си към училище. Останалите ученици, с изключение на гимназистите, вече бяха завършили, така че училището бе сравнително празно. Даже бих казала, че, колкото учителя имаше, толкова и ученици обитаваха заедно с тях сградата тогава. Затова фактът, че всички учители и ученици, бяха излезли на предния вход на училището и съсредоточено наблюдаваха нещо, като от време се чуваха откъслечни радостни викове и се размяткаха пръсти в една и съща посока, определено ни учуди. От далечината никой не можа да разбере какво толкова гледат всички, затова просто подхвърляхме някоя и друга смешна догадка, може би просто, за да се позабавляваме. Вече наближили, можех да дочуя ясно:
-Вижте, вижте! Ето я там! Мале, бяла като сняг е!
Кое бе бяло като сняг? Отговорът пристигна в секундата, в която се смесих с тълпата на входа - имаше бяла лястовица. В нашия град? Бяла лястовица в нашия град? Знаех много добре какво означава това. Въпреки това се заслушах в думите на старият ни учител по биология, който се впусна да обеснява това явление от биологична гледна точка - бяла лястовица се ражда веднъж на милион, т.е. е рядко срещано. След това учителките по литература започнаха една през друга да разказват разказът на Йовков "По жицата", като всички останали учители им пригласяха.
И накрая я видях. Смесена с другите, черни лястовици, тя се открояваше със своята неповторима и красива белота. Летеше волно, сякаш искаше да ни разкаже колко необятна е земята и колко красив е животът. Минаваше точно над главите ни, после чезнеше в лазурното синьо небе, а ние я загубвахме от поглед, защото яркото слънце я правеше почти незабележима. И когато наближеше пак...Колко красива бе тя! Колко бяла, чисто бяла, като символ на доброто. Или както казват на късмета.
Можех да стоя и да я наблюдавам с часове. Бях като хипнотизирана. Нещо толкова красиво и уникално, а се случваше в нашия град. Изглеждаше невъзможно. Затова и не бях изненадана, когато на следващия ден, се оказах блъсната от истерична репортерка, следвана по петите от колегата си, който носеше камерата. Тя тичаше, изблъсквайки всеки от пътя си, и крещеше: "Лястовицата! Лястовицата!"
От тогава разбрах, че нашето чудо ще бъде почернено. Час по-късно видях репортерката да кара ученици да се правят, че наблюдават лястовичката, само за да може да направи добър репортаж. А от следващия ден нататък лястовицата от символ на красивото и доброто се превърна в атракция. Все едно бях в цирк. Сутрин в стаята, където е гнездото й, се събираха хора, запасили се с камери и фотоапарати, за да я снимат. Те подаваха главите си през прозореца нетърпеливо или направо се качваха на съседния по-нисък покрив за по-добра гледка. Вечер училищният двор бе пълен с граждани също с камери. Те се събираха на групички, сядаха по пейките и чакаха в продължение на часове, за да документират атракцията.
Лястовицата престана да се показва. Явно бе разбрала какво става и се бе уплашила от всичкото внимание, което и оказваха. Само главичката й можеше да се види, показана плахо от гнездото й. След всичката врява, която се вдигна и продължава да се вдига, напълно й влизам в положението. Все пак обаче птичката вчера се осмели да се поаже, за да може поне за вечер да възстанови безгрижния си полет. Камери веднага се насочиха към небето, деца закрещяха, сочейки я. Дочуха се даже и подмятания от сорта на: "Прати го в БТВ! Току виж си изкарала някой и друг лев."
Толкова ли е жаден за пари и слава народът ни, че опозорява нещо толкова свято, чисто, рядко и красиво като бялата лястовица? Толкова ли е трудно за хората да приемат, че има неща на света, които е по-добре да си останат безценни? Не му ли стига на човек наградата да види това чудо, невероятно и прекрасно, а веднага вдига врява до Бога и търси начин да "изкяри"? Няма по-голямо богатство от душевната наслада и спокойствие. Няма нищо по-красиво от природата и това, което тя е създала. Но предполагам човекът е бил и ще си остане материалист.
Първият път, когато видях бялата лястовица, дъхът ми спря. Почувствах се облагородена да бъда една от малкото, които ще я видят. Сега, когато толкова хора почерниха птичката, предпочитам никога да не се бе появявала. Поне не в нашия град.